Тайният дар- Глава 4 - Урокът

ГЛАВА -4

УРОКЪТ

- Ще се оправи! – рече Дивна, като натопи кърпата в лигенчето с вода. – Тя е Избраната. Езерната пазителка бе седнала до леглото, на което бе положена Есен. Среса косите и и ги сплете в плитка.

- Ще има много да учи. Тя не знае каква сила притежава. Мощта и е толкова голяма, че може да я убие, ако не се научи да я управлява правилно. Ще се наложи да се включим всички. – каза Добродушков и продължи – Бдин събери всички мъдреци. Предай им това писмо. Те знаят какво да правят. Но внимавай, писмото трябва да стигне до тях запечатано, иначе буквите ще се разместят и нанизът ще се прокъса. Тичай Бдин, Тичай бързо.

Пазителят на Водните порти се затича стремглаво на вън. Обязди Водното конче и изчезна в синевата.

- Март, твоя ще бъде отговорността да опазиш Избраната. Тя ти вярва. Ще отговаряш с живота си за нейния ако се наложи. Разбраш ли? – обърна се към Март белобрадият.

- Разбрах! – Гордо отсече момчето.

- Когато се събуди, вероятно ще е изплашена. Ще задава много въпроси. Не отговаряй. Не казвай нищо за пророчеството. Това ще я обърка и стресне допълнително. Аз ще преценя кога, какво да и разкрия. Тя трябва да е готова за исДивната. Ако я получи по- рано, може да се окаже фатално. - Върховният Мъдрец се наведе помилва бащински бялото чело на заспалото момиче, потърка пръсти о брадата си и продължи – Милото момиче, толкова е нежна и крехка, а толкова могъща мощ се крие в сърцето и.

** *

Вятъра закачливо се прокрадваше през клоните на дърветата, щипеше листенцата, а те любовно отвръщаха на милувките му с фееричен танц. Две пеперуди се рееха сред цветната градина на малката къща, прескачаха от цвят на цвят и правеха път на пчелите. Веселието в двора предаваше приказност на малката бяла къща скрита сред потаите на гората.

Есен отвори очи. Бавно плъзна поглед над постелята. Стаята бе малка, но спретната и изключително чиста. Тюлените завеси летяха над отвореният прозорец и пропускаха слънчевите лъчи и свежият въздух в малката стаичка. До леглото в ъгъла стоеше кафяво шкафче, върху, което имаше малак зелен поднос, украсен с наръч свежи и дъхави цветя. До него стоеше чаша мляко и няколко бисквитки. Малкият гардероб приличаше повече на долап, но така добре пасваше с бледожълтият цвят на стените, сякаш мястото му беше точно там и никъде другаде. Всичко беше старателно наредено. На малките лавици в ляво от вратата стояха стари книги с твърди корици. Заглавието на всяка от тях беше изписано със сребърни букви, а малка конопена връвчица затискаше кориците им. Есен стана. Копринената синя нощница се спусна ефирно по краката и за да помилва нежно глезените и. Определено не сънуваше. Беше на място, което не познава. Протегна ръце, облегна се на стената. Да, усещаше я. Отдръпна се и разтърка очи. Може би все още сънува. Може би всичко е сън. Отново протегна ръка, но залитна и се опря на постелята. Не беше сън. Не сънуваше. Дрехите! Къде и бяха дрехите. Есен трескаво зарови във съзнанието си. Не беше нощувала тук. Не помнеше как е заспала. Дори не помнеше как е дошла нощта. Бързо прехвърли мислите си, разручка съзнанието си, но единственият и по - скорошен спомен, който намери там, беше тестът. Да, Тестът. Какво стана? Дали го беше издържала? Момичето отново стана. Отмести завесата на малкият прозорец, за да отпие глътка свеж въздух. Приказна карДивна погали погледът и. Сред вековна борова гора се криеше малка китна поляна в края, на която се виждаше буен водопад. Водопадът се укротяваше в бреговете на езерото, като с всяка своя капка, целуваше вълните му.

- Къде съм? - рече на себе си Есен?

Не вярващо момичето се отдръпна от перваза на прозореца. Направи две крачки на зад и се спря в центъра на малката стая. Отново обиколи стаята с поглед. Книгите превлекоха вниманието и и тя се запъти на там. Есен обичаше книгите, те винаги и подаряваха мечти, поемаха я на мощните си пеперудени криле и и показваха ново фантастични светове. Четеше винаги, когато имаше свободно време или вечерите преди да заспи. Бе виждала толкова стари книги в градската библиотека, но тези бяха различни. Стори и се, че чува гласът им. Някаква сила сякаш я зовеше. Шепнеше името и. Тя протегна ръка към лавицата и докосна първата книга. Книгата се размърда и сякаш оживя. Сребърните букви по корицата и се размърдаха, полетяха и смениха сребърният си цвят със златен и изписаха текст „Учебник по билкознание”.

Вратата внезапно се отвори и в стаята влетя Март.

-Събудила си се. Добро утро! Как се чувстваш? - гласът му наруши тишината и Есен стреснато подскочи.

- Добре... Добро... Добро утро – отвърна плахо тя.

Миг тишина. Очите им опознавателно бяха впити един в друг. Нощницата се стелеше по крехкото тяло на Есен и очертаваше формите и.

- Виждам, че си намерила старите учебници на г-жа Люлякова?

- Коя е тя? – нежният и глас звучеше, като напевна песен в малката стаичка.

- Стара преподавателка по билкознание... – рече Март и побърза да смени темата - Как спа? Почина ли си?

- Къде съм? Не помня нищо. Помня само тестът...

- Облечи се и ела да закусим. Градинарова прави чудесни палачинки. - Март изрече това и заслиза по дървената вита стълба.

- Къде са ми дрехите - Извика след него Есен

-В гардероба – долитна вече отдалеченият глас на Март.

* **

В малката кухня ухаеше прекрасно. Суматоха кипеше, колета се варяха, огъня игривоо подскачаше в малкото огнище и пращаше игнени иезиц, сякаш се облизваше и превкусваше от вкусната зеленчукова чорба, която топлеше. Госпожа Градинарова наподобяваше пепрудка, която весело подскачаше от цвят на цвят в своята малка спретната кухня. Малката и дребна осанка винаги достигаше и най – високите лавици. Тя точно знеше, на кой рафт къде кое стой. Точно този ден, Градинарова, бе събрала пресни зеленчуци, от които вареше вкусна силна супа, както и беше заръчала по- голямата и сестра Люлякова. Есен пристъпи плахо, но се спря на прага.

Зелените лападови чинии вече бяха поставени върху старата дъбова маса. Март протегна ръка и отпи глътка плодов сок и се провикна:

- Хайде Есен, влизай. Госпожа Градинарова специално приготви най – вкусната си супа за теб. - усмивка украси младото момче и то продължи - Много се забави, ще изДивнат гозбите, а те са приготвени с много любов. Хайде побързай иначе ще изям и твоята поорция, толкова много я обичам – Март протегна ръка към порцията на Есен, но г-жа Градинарова веднага го плесна по ръката.

- Не барай! Лакумник такъв... изяде вече две чинии....

Есене се поодпусна и се засмя плахо. Пристипи напред и седна на отрупаната с различни лакумства маса. Март и подаде чаша плодов сок и пълна чиния с топли палачинки.

- Опитай палачинките, но си намажи от ядововото сладко. В синият буркан е.

- Сладкото е изпратено за теб от сестра ми Люлякова. То крие магична подхранваща сила – с усмивка каза Градинарова, като потупа крехкото рамо на момичето, постави купичка топла супа пред нея и продължи... Това сладко ще ти възвърне силата за нула време. Люлякова винаги знае от какво се нуждаем.... Тя познава всичката магия на тази и другата зема.

- Като говорим за време... бих ... искала да попитам – прошепна Есен свела поглед надолу – Какво се случва с времето сега на другата земя? Какво се случва с родителите ми? Сигурно се тревожат за мен... Твърде много се забавих... твърде дъго останах тук ..... Колко време съм спала? Кога беше Тестът? - Милион въпроси се раждаха в главата, а неразбирането ставаше все по голямо и по- голямо. От всеки отговор сякаш излитаха най - малко 30 нови въпрос.

Март погледна към Градинарова, а тя кимна одобрително с глава и той отвърна:

- Спри се за секунда, ако продължаваш така непрестнно да питаш, ще забравя какво си ме попитала и накой въпрос да отговоря.

Есен го погледна с преизпълнен в очакване поглед и сякаш го подканяше ...

- От къде да започна... пу ма си и ти една .... хиляда въпроса..... на кой да отговоря? – Март се почеса зад ухото, разроши косата си и продължи - първо тестът беше снощи, така че не си спала дълго само 1 нощ. Второ явно се поизтощи малко повече, защото направо припадна и се наложи да те пренесем тук.

- Значи съм го издържала? – отново запита Есен?

- Продължаваш с въпросите, съвсем ме обърка . Замълчи, иначе как да ти отговоря, като неспираш да питаш? Та докъде бях стигнал ... Ада до тестът. М –м-м Да! Издържа го. Ти си Избраната. Тази очакваната, за която се разказва във всички пророчества и стари книги.

- Как така. Как аз? Това е някоя, набързо непохватно сътворена шега нали Март? До вчера си бях най – обикновено момиче. Не е възможно да съм аз – Есен не спираше да говори.Опитваше се да убеди Март и себе си че е станала грешка. Не беше тя Избраната. Не можеше да е тя.

Тозно в този момемнт вратата на малката кухня се отвори и в стаята влезе г- Добродушков. Той протегна с ръка и палаво разроши косата на Март:

- Какво ти казах вчера Приятелю? Нали те помолих да не казваш нищо....?

- Момичето е объркано и оплашено, тя има нужда от отговори. Тя трябва да знае няко неща, не мислиш ли Добродушков? Ако не и ги дадеш ти, при цялото ми уважение ще го направя аз - намеси се Градинарова. Тя имаше мило, нежно майчино сърце, а и беше почувствала странна привързаност към Есен. Сякаш искаше да се гижи за нея, сякаш не я познаваше от вчера, а от преди хиляди години.

- Така си е! – усмихна се Добродушков и приглади бялата си брада с онзи свойстки жест, който само той можеше да направи - Трябва да получи отговори. – погледна към Есен и продължи - Сега закуси, а след това ела в моя кабинет. Там ще отговоря на всичките ти въпроси – Стареца си сви палачинка и хвана бравата на варата – Март знае къде е кабинета ми, той ще ти покаже – допълни той преди да излезе.

- Седни на масата стари Негодинико, нахрани се възпитано! Колко пъти да ти казвам, колко невъзпитано е да се храниш по стаите – развика се г-жа Градинарова. Такова нещо винаги я изкарваше от равновесив. Това поведение, тя тълкуваше като неуважение към храната и дори към самата нея. Добродушков, сякаш не чуваше мърморенето и просто щракна с пръсти и затвори вратата на кухнята зад гърба си - Не се научи! Не се научи! Толкова години, все едно и също... Толкова много знания, а никаква култура. – Мърмореше тя, отваряйки вратата, но там вече нямаше никой.

* * *

Деня вече отиваше кум пладне, когато Есен почука на старата, тежка дъбова врата.

- Влез!

Момичето влезе с бързи стъпки и застана в средата на стаята. Тя знаеше, че сега ще получи дългоочакваните си отговори и ще може да си обясни поне малка част от неразбираемото и объркано многословие, което я бе обсебело изцяло. Нетърпението и вече летеше в цялата стая, но Добродушков сякаш не виждаше. Той все така бавно дописваше страницата си и топеше лебедовото перо в малката мастилница.

- Добър ден! - каза ясно Есен

- Добър да е! – отвърна стареца и бавно прецеди излишните капчици малстоло в ствната на мастилницата.

Есен се възмути. Нетърпението и любопитството я бяха обсебели и тя заподскача на единият си крак върху другият. Какво си мислеше този старец. Прекъсна Март, точно когато щеше да и каже ... После изипа поредната мистерия, като я покани в кабинета си, а сега дори не я загововаря. Просто дращеше нещо по празният лист и мълчаливо и ходеше по нервите. Но нейното търпение не е безконечно.

- Е, ще ми кажете ли най – сетне? – не се сдържа Есен. Думите и раздраха възцарилата се тишина и полетяха като бързи пчелици из сумрака на стаята.

- Ще! – отсече стареца и продължи да пише - Търпението е дар, с който и придобиваме ново себепознание и учим душата си на разбиране. Търсиш отговори. Тогава научи се на търпения. За всяко нещо има време и място. Не винаги е добре да получаваме отговорите когато ги желаем. Най – важноте е да научим, че всеки отговор идва при нас, когато сме готови да го получим. Един бребързано получен отговор, може да донесе непредвидими беди и да нарани с още неподготвеното ни сърце. За това природата ни е дала Търпението. Първият ти УРОК е да се нучиш на търпение! – Добродушков обърса перото в малка копринена кърпичка, постави го прилежно в специална кутийка и го пребра в най – горното чекмедже на огромното си бюро. След това прилежно скъна листът пергамент, завърза го с черена панделка и постави жълт печат върху него. Стана и се запъти към Есен – Вземи, това е за теб. Тук са написани всичките ти отговори. Тези които си търсела някога, тези които търсиш сега и тези които ще търсиш утре. Печатът сам ще се счупи, когато си готова да прочетеш писмото, а всеки отговор, ще се появява върху листа, когато си готова да го чуеш и разбереш. – той бащенски прегърна крехкото рамо на момичето и продължи - сега да вървим Дивна вече те очаква. Тя ще те научи на тайните на водата. Ще ти покаже всичката и сила и ще те научи как да я ползваш.

Тайният дар - Глава 3 - Тестът

ГЛАВА 3

Тестът

Есен крачеше бавно по широките алеи на парка. Очакване преплетено с вълнение и малко страх прояждаха вените и. Какво ли искаше да и каже Март? Защо г-н Добродушков и каза да внимава? Какво всъщност се случваше? Объркването и беше толкова голямо и всеобсебващо, че тя дори не можеше да побере мислите си в собствената си личност. Почти неусетно стигна до двете големи дървета, които очертаваха портата.Видя разрошеният храст и почти механично се запъти на там. Застана пред храста и пое дълбоко дъх.

- Ето я идва! Това е тя .... Избраната! – от дървета долитна едва доловим писукаш глас.

- Говориш глупости старице. Съвсем си изкуфяла! – и отговори друг.

- Тя е! Тя е! – повтори треперещият тих гласец.

- Все още нищо не се знае. Първо ще трябва да премине тестът!

Есен се огледа. Наоколо старите дървета поклащаха спокойно красивите си корони и закачливо приканяха вятъра. Момичето уплашено зарови погледа си в парка. Оглеждаше внимателно всяко листенце в храстите, проследи дългата извита снага на алеите, но все така не виждаше никого.

- Да! Вярно! Тестсът! Ще го премине! Казано е в старото писание... Казано е в пророчеството, Тя ще дойде. Ще се появи внезапно, ненадейно край езерото на желанията, човешко момиче с кафеви коси и смело сърце, което ще победи Памбала и ще възвърне вярата във фантазията и мечтите и човеците! – продължаваше да шепне тихият гласец. Видях задругата. Те говориха за нея.

Есен се уплаши. Цялата трепереше. Въздухът не стигаше до дробовете и и всяка следваща глътка, която поемаше бе все по- дълбока и по -дълбока.

- Кои сте вие? Кой говори? – Едва издума тя!

- Тихо! - изви се писклив гласец, който наподобяваше звук от струна на цигулка – Тя ни разбира!

Гласовете внезапно замлъкнаха. Тишината отново прегърна парка, а вятъра все така танцуваше сред короните на дърветата и само тази мелодия разрязваше тишината.

Момичето отново се огледа. Беше готова да се закълне. Някой говореше. Плахо прокара ръце през магичния храст и отвори портата. Вече направила крачката, когато до нея отново долетя онзи тих писклив гласец:

- Казах Ви! Избраната е! Иначе, как ще ни разбира! Ние птиците сме известни с това, че винаги казваме исДивната, но хората не могат да ни чуят и да ни разберат. Колко векове сме им пели и разказвали, за това което е било и за това, което ще бъде. Колко пъти сме се опитвали, да ги предупредим, а те в замяна ни прокуждаха от домовете ни. Изсичаха горите ни .... Не ни разбираха. Ето ме мен, аз вече толкова години съм на тази земя. Скоро ще дойде и моят час и ще се запътя към страната на Езерото на мечтите. Но през всичкият ми жизнен път, всяка година ново място търсих да гнездя. Дом не намерих децата си да събера.

Есен разбра! Това бяха птиците. Тя чуваше гласовете им и разбираше езикът им. Къде бе отишла сладката им песен, която тя обожаваше да слуша всяка сутрин от ябълковото дръвче пред прозореца си .

Храстът затвори перестите си клони зад гърба на момичето. Езерото самотно плискаше вълнички и галеше бреговете. Дърветата все така игриво се закачаха с вятъра. Огледа се! Беше сама. Март все още го нямаше и тя реши да поседне под черешовият цвят.

- Вече си тук. Подранила си!- гласът на Март я извади от унеса и магията, в който езерото я бе потопило.

- Дойдох веднага след часовете, както се разбрахме – промълви момичето и продължи почти на един дъх – Да знаеш какво ми се случи..... Само да знаеш ... Вероятно полудявам. Днес, пред портата чух гласове, огледах се и нямаше никой-тя спря, за да поеме дъх и после продължи- а гласовете говориха за...

- Да не би да са те проследили. Предупредих те да внимаваш!- прекъсна я Март и нервно изсъска.

- Внимавах, не ме видяха. Чух птиците. Но този път разбрах езикът им! Не чувах вече сладката им песен. Чувах думите, които редяха. Те разговаряха. Говореха като нас. Така както ние с теб го правим сега. Говориха за някакво пророчество, за Избраната и за това, как тя щяла да пребори Памбала. Говориха и за някакъв тест! Уплаших си и прескочих храстът с един скок! –Есен говореше, толкова бързо, че не можеше да си поеме въздъх.

- Всичко е наред! Причуло ти се е!- каза момчето, като я поведе към черешовият цвят и я помоли да седне и почака - Днес ще те представа на Задругата - рече той и се обърна към бистрите води на езерото.

Из мъглата се подаде малка лодка. На борда и ясно се очертаваха четири силуета.

- Идват! – каза Март и продължи – Твърдиш, че си разбрала езикът на птиците?

- Да това казвам. Кой идва? - повдигна очудено очи Есен

- Задругата!

- Кои са Задругата? Какво искат?

- Ще разбереш. Скоро! Много скоро! Седни и почакай. Не казвай нищо преди да са те питали. Говори само ако трябва да отговориш и внимателно прецеждай думите си, ако искаш да останеш – момчето се обърна и се запъти към брега.

Лодката се доближи и от нея слезноха четирите фигури с дълги черни роби с качулки, които покриваха лицата им и момичето не можеше да види кой се крие под тях.

Фигурата на възрастен мъж с бяла брада се приближи до Март. Размениха няколко думи и момчето с два скока изтича до лодката. Почти моментално се върна, като носеше в ръката си дълга извита пръчка. Възрастният белобрад старец кимна едва доловимо с глава и останалите се скупчиха около него.

- Тя разбира езикът на птициите. Днес е дочула за тестът и пророчеството, преди да премине през порталът. - прошепна тихо Март.

- Само Избраната може да разбира езикът на животните. Сигурен ли си в това което казваш Март? - попита белобрадият, отново шепнейки.

- на 100%. Беше уплашена, когато ми го каза.

- Ще видим, тестът ще покаже - промълви нежен женски глас под черната качулка в ляво на Март.

Старецът направи няколко знака с ръка и всички се събраха в кръг. Белобрадият застана в центъра и размаха пръчката. Въртеше я в кръг над главите на останалите. Повтори движението още няколко пъти и после спря. Направи крачка в страни и в центъра на кръга влезна силуета на добре сложено младо момче. То се обърна с гръб към Есен и с лице към езерото. Поклони се бавно и вдигайки главата си, сваляше качулката. В центъра на очертанят кръг пламна буен огън. Огънят, бе толкова ярък, че колкото и да опитваше Есен не можеше да види лицето на девойката. Момчето постави качулката обратно и застана на мястото си в кръга. С леки танцували стъпки, край огъня затанцува силуетът на младото момиче. То поклащаше буйно снагата си, разперило ръце над огъня. Сякаш вземаше от него и го раздаваше на останалите. Докато тя танцуваше останалите редяха думи, Есен се опитваше да разбера какво говорят, но думите бяха чуждоезични и тя не разбраше смисълът им. Изведнъж сърцето и затуптя по - силно, точно в този момент танците спряха. Огънят угасна толкова бързо, колкото се бе разгорял, а над езерото се появи светлина. Ярка, силна ослепителна. Момичето разбра, че това е портал. Фигурите се приближиха. Свалиха качулките си и застанаха пред нея.

- Някой от нас вече познаваш - Каза Белобрадия.

- Г-н Добродушков?!? – промълви Есен

- Март вече познаваш, нека ти представя останалите – каза той и посочи стройният силует на млад добре сложен младеж на видима въздраст 23 год.- Това е , той е .... Севар с нас от 230 години и умее да подчинява огъня. Може да се каже, че все още е младеж. Нека ти представя Дивна, - продължи белобрадия, като посочи стройната осанка на младата жена, чиито буйни руси коси се стичаха по раменете и нежно очертаваха лицето. – Тя е с нас от 360 години и е езерната пазителка владее водата.

Есен прокрадна поглед към Март. На колко ли години бе той? Толкова объркана се чувстваше, че дори не можеше да събере мислите си.

- Това е Бдин, пазителят на портите в Езерота на мечтите. Той очевидно е проспал влизането ти тук.- продължи Добродушков - и накрая аз. По известен като г-н Добродушков. А сега да стигнем до важната част, преди да започна искам да ти кажа, че в този свят, светът на Езерото на мечтите има няколко ясни закона. Първият и най- важният е представянето. Е вече ти представих Задругата. Пазителите на тайната, Задругата на езерото на мечтите. Нашата задача е да браним и пазим мечтите, да поправяме до колкото е възможно щетите нанесени от Памбала и да търсим и намерим Избраната, а когато я намерим, да я подготвим за нелекият път, който и предстои. Тогава, ние Задругата ще се бием наравно с нея в битката на световете. Единствената, само тя Избраната, дъщерята на Езерота и Луната може да възцари хармонията в света на човеците и езерните хора, както е писано в пророчеството. Има още много да ти разказвам, но това за друг път. - г-н Добродушков спря. Прочете страха в очите на Есен. Тя трепереше. Лицето и бе пребледняло и само сините и изумрудени очи издаваха неразбиране. -

Мисля, че ти представих всички Есен, казах по няколко думи за тях, нека кажа и нещо за себе си. Аз съм най – главният сред главните на този свят. Аз съм Върховният Мъдрец. Аз съм този, който носи тежкото бреме да опази тайната и да намери просветената. Тези хора са старейшините на Задругата. Тук всяко живо същество се съобразява със законите пренесени през вековете и само старейшините на задругата могат да решават, какво, кога може да се случи. Ти влезна неканена, така да се каже случайно. Това не бе съгласувано предварително с нас и ти нямаше покана. Март не може да бъде винен, защото твоето самоволие да го проследиш, не го натоварва с вина. Така или иначе не сме тук за да те виним. Тук сме защото, за да ти позволим да останеш трябва да преминеш тест. Повечето от нас смятат, че трябва да те отпратим. Достатъчни са ни проблемите с Памбала. Но има пророчество. Написано е в старата книга, в което се говори за Избраната, в него се какзва, как неканена девойка с изумрудени очи, коси от волен явор и непокорно сърце, призована от Майчиният шепот на Езерото, тайно ще премине скритите порти, докато Пазителя на портата сладко сънува вълшебства. Пророчеството казва, че тази девойка ще носи любов във сърцето си и магия във въображението си и тя малкото цвете от света на човеците ще се изправи сама пред войните на Памбала и с чистото си сърце ще влезне в неравна битка с тях. И пак тази човешка девойка, ще победи Памбала и ще възцари хармония, мир и ще посее мечти и фантазии в новитя земи и човешките въображения. Именно тя, ще избави света от Памбала и ще върне мечтите и въображението у човеците.

И така, Март смята, че ти си Избраната.

- Аз ли ? – възкликна изненадано Есен. Спомни си разговорът на птиците. Те също говориха за пророчеството и за Избраната. Пъзелът се нареждаше, всяка частица си лягаше на местото и карДивната започна да се изяснява. – Греши! Март греши! А- а- аз съм просто едно момиче, като всички останали. Просто едно непослушно замечтано момиче.

- Това не знам – продължи Добродушков. Тестът ще покаже. Не мога да те пусна да продължиш или да се върнеш, докато не преминем тестът. Не се тревожи. Не е страшно. Ако не го преминеш, ще се събудиш в леглото си и отново ще се наслаждаваш на ябълковият цвят пред прозореца си заслушана в песента на птиците, сънувала най – прекрасният и приказен сън.

Нямаше връщане на зад, Върховният Мъдрец беше запрашил пътеките. Есен знаеше, единственият път е тетстът. Каквото и да стане тя нямаше избор.

- Какво ще стане ако го издържа? – попита плахо момичето.

- Тогава ще ти предстои обучение, трудно и дълго овладяване на силите, с които езерото те е надарило. Ако издържиш тестът това ще значи, че си Избраната. Това ще значи, че ти си дъщерята на Езерото и Луната. Господарката на този свят. Дългоочакваната владетелка, така мечтана и така жадувана от всяко живо същество. Тази, която ще ни освободи и ще възцари хармония сред световете на човеците и езерните хора. – Каза Върховният Мъдрец и продължи- Има четири обръча. Във всеки един от тях е скрито по едно изпитание. Ти сама ще трябва да разбереш, какво е изпитанието и сама ще трябва да го преодолееш.

- И така нека Тестът започне сега! – каза Дивна Езерната пазителка, като отново нахлузи качулката на главата си и не даде възможност на Есен, да зададе какъвто и да е нов въпрос.

Есен стоеше онемяла. Струваше и се, че сънува. А може би всичко беше шега, която Март и бе скроил за да и отмъсти за дето го бе проследила. Върховният Мъдрец плесна с ръце и пред девойката се подредиха четири обръча. Първият обръч се завъртя и от него се появи тънка струя прах, който се завихряше около оста си и образуваше стройна фуния. След миг праха изчезна, а в центъра на обръча стоеше вековно дърво.

- Хубава работа - помисли си Есен! - Какво да правя с това дърво? Може би ще трябва да се покача. Може би някъде в короната му е укрита моята загадка. Объркано и невярващо момичето пристъпи плахо към дървото. Стъпваше сякаш в просъница, невярваща, не знаеща, объркана. Понечи да докосне стъблото на дървото с нежната си ръка, когато от кората му се появиха милион малки работливи мравки. Мравките засуетиха край ръката на момичето. Есен се загледа изумена потръпна леко, но си помисли, че може би малките животинки просто пазят домът си. Протегна отново ръка, когато пред очите и мравките с малките си телца бяха изписали „ За да преминеш този обрач таен, в сърцето си страха ще трябва да намериш ти незнаен”. След като Есен прочете думите, мравките отново се засуетиха и изчезнаха в черната земя. Момичето не знаеше какво значи това. Как тя, най – обикновено момиче, което обичаше да слуша песента на птиците и да рисува с пръст в облаците би могла да разкрие загадката и още по – малко да я изпълни? Не, тази задруга грешаха. Март ги е подвел. Не беше тя Избраната. Не можеше да е тя. След като помисли известно време, вече бе сигурна в мислите си. Поуспокои се, пое дълбоко дъх и после бавно го издиша. От дъхът и старият ствол на дървото се разклати и то се издигна над главата и и стремглаво започна да пада на долу. От тази гледка Есен се стресна и изпищя. Невидим обръч повдигна дървото, като огнена мълния през съзнанието и мина дума и Есен я прочете на глас:

-LUMINOS!

Милиарди светкавици удариха дървото и то се изпари във въздуха, погълнато в нищото.

- Тя е – прошепна старецът.

- Още е рано да се каже- прекъсна го младата езерна пазителка.

Вторият обръч заблестя пулсирайки и запплува по въздуха, доближи се до момичето. То все още бе в несвяст от случилото се. Всичко бе така мигновено, че Есен нямаше време дори да мисли. Обръчът се завъртя няколко пъти и от него изкочи сребърна стрелка, която сочеше езерото. Момичето вдигна очи и се загледа в бистрите води. Десетина малки златни рибки чертаеха фигури и игриво подскачаха над вълните. Те плуваха към загадъчна сянка. Есен тръгна към тях, бе пленена от играта на рибите, които светеха като водни светулки и сякаш я водиха към магичната сянка. Момичето ги слеваше без дори да се усети, че стъпва по повърхността на водата, просто механично следваше светлините им.

- Този пръстен ти вземи и тестът продължи! – казаха рибките.

Тя взе пръстена и също така механично се запъти на обратно. Почти до брега, Есен погледна старейшините. Те я гледаха изумено. Момичето се стресна и погледна на долу. Беше се оказало, че стъпва по водата. Стресна се и изведнъж цопна до колене в езерото.

-Тя е – прошепна Сезар.

- Има още време. Ще се разбере – отново промълви Дивна езерната пазителка.

Обръчите отново се завъртяха. Третият кръг засия и заплува по въздуха към Есен. От него се отвори портал, а от портала изкочиха две малки шарени птички.

- Това което тук ти предстои, не можеш да погледнеш с очи. Тук раните на малко тигърче ще трябва да лекуваш ти и силата му възвърни – изчурулика едното птиче.

- За да те допусне тигърчето знай с любов тъй чиста него обладай! – продължи загадката второто.

Птичките леко предържаха Есен за блузката и я поведоха към портала. Едва прекрачила, тя видя малкото тигърче. То силно ръмжеше, съскаше и клатеше заплашително глава. Птичките отлетяха и момичето остана само с малкото зверче. Тя затвори очи и подаде ръката си напред към животинчето. Тигърчето започна леко да я ближе. От ръката на Есен точно в този момент просветна синя светлина, която се насочи към раната на животното. Светлината се завъртя и нарисува спирала над болното място и раната за миг изчезна. Порталът отново се появи и засмука момичето отново към езерото.

- Тя е! – прошепна Март.

- Има още време ... Не бързайте! – отново изрече Дивна пазителката на езерото.

Последният обръч се завъртя и заплува към Есен. От него избухна огън. От огнените му езици се изписаха думи, които гласяха:

„ Пожарът е голям товар, не всеки заене що е плам, но сред пазителите знам ще дойде някой нов, зован Избран. И огъня, искрите и жерта за миг ще покори най- чистата душа”

Есен, се затича спонтанно към езерото, напълни шепите си с езерна вода и посипа огънят с нея. Но вместо да се укроти, огънят се разгоря с нова по- мощна сила. Момичето опита, какво ли не. Започна да ръкомаха, хвърляше пясък върху огнените езици, но нищо не помагаше. Огънят си гореше все така силно разпален, като и в самото начало. Тя приседна върху зеленият мъх и се разплака. От всяка нейна сълза се раждаше водопад, а всеки водопад атакуваше с все по- голяма мощ огънят, който победен от силата на чистото и сърце безпомощно изгасна.

Порталът се затвори и езерото отихна.

- Тя е! – Извика езерната девойка – Избраната дойде! Да празнуваме!

- Казах ли ви ! – рече Март - Казах Ви!

- По - силна е от колкото очаквахме. Повече мощ има в нейното сърце. Езерната дъщеря е тук. Точно както бе записано в пророчеството. – Промълви Добродушков. – Доживяхме! – въздъхна облекчен старецът.

Есен бе омаяна. Тя бе на ръба на силите си и не можеше да събере мислите си. Едвам поемаше дъх, а клепачите и бяха натежали. Тя се отпусна и заспа под черешовият цвят до езерото на мечтите.

Тайният дар, Глава 2 , Задругата

ГЛАВА 2

ТАЙНАТА ЗАДРУГА

Утрото бе светло. Слънчевите лъчи игриво се прокрадваха през отвореният прозореца на малката стая. Танцуваха по завесите и рисуваха весели фигури по стените. Есен отвори сънено очи. Лежеше в леглото си под меките завивки и се наслаждаваше на свежият ветрец, който закачливо играеше с косите и.

• Есен, закъсняваш! – гласът на майка и я разбуди и върна в реалността. Тя стана бързо и се преоблече.

• Закуската! – отново се провикна майка и.

Момичето тичешком изтича в трапезарията, грабна филията със комфетюр и изфуча мигновенно през врата.

• Какво дете.... Толкова много енергия. – Мърмореше г-жа Мария. Тя бе 33 годишна, стройна и изключително спретната. Стараеше се да поддържа домът чист и нареден, ходеше на работа по половин ден, за да и остава време да работи в къщи и да помага на Есен и брат и в училище. Ставаше рано сутрин, приготвяше закуска, изглаждаше дрехите на г-н Иван и винаги го изпращаше на работа с целувка. Г-жа Мария обичаше семейството си. То бе смисъла на нейният живот.

Есен обичаше да се забавлява, за нея сериозните неща, както ги наричаше майка и бяха за старците. Винаги се сърдеше, когато г-жа Мария и правеше забележка, за чистотата, хигиената или уроците. Но винаги изпълняваше заръките и защото Есен вярваше, че майка и е най- добрият и приятел и искрено се притесняваше да не и се разсърди.

Претичвайки все още празният булевард, Есен погледна тревожно часовникът си. Бе 8 без петнадесет имаше още 15 мин до началото на първият час и само две преки до училищния двор. Тя се поуспокои, заглади дънковият си сукман, сякаш искаше да изправи гънките и закрачи бавно и спокойно. Птичките пееха новите си песни и Момичето повдигна глава, за да ги види. Изведнъж от храстите се чу странен и необичаен шум. Есен се обърна, огледа се, но не видя нищо.

• Сторило ми се е! – промълви тихо на себе си тя.

Шумът се повтори. Беше като леко пропълзяване сред близкия храст. Есен подскочи. Не и се бе сторило, кой се опитваше да убеди. Думите на Март сякаш изплуваха в съзнанието и „Хората от Памбала, са на всякъде, следят и дебнат.!”, „....следят и дебнат” . Не се колеба повече, и забяга с все сила.

Звънецът точно означаваше началото на първият учебен час. Есен видя учителят миг преди да влезне с класната стая. Тя профуча покрай него и влетя в кабинета преди него. Тичешком стигна до чина си, изсипа раницата на земята и пое дълбоко дъх.

• На косъм бях! – помисли Си тя.

Учениците се суетяха,подмятаха си весели фрази и глъчката се носеше из кабинета по история. Точно в този момент Учителят влезна и часът започна.

Г-н Добринов, напълно оправдаваше името си. Той бе мъж в преломна възраст. Бе посветил живота си на училището и му оставаха едва две години преди пенсия, но все още преподаваше със страст и любов присъща на младите, току що завършили учители. Добринов бе сред учителите, които учениците обожаваха. Той бе приятел със всеки ученик, ако някое от децата бе неспокойно или притеснено, винаги намираше правилните думи, за да го успокои. Рядко наказваше учениците. Вярваше, че наказанието е неправилен начин за възпитание и само думите поднесени с любов и разбиране помагат. Обичаше да казва,че децата са личности и трябва да се третират като такива. Шегуваше се дори в трудни и много сконфузени ситуации. Случвало се е по време на трудно контролно, или когато часът натежи той да разпери ръце в страни и все гласно да извика „ О! Много съм мощен!”. Добринов имаше изключителни знания по история, и винаги ги поднасяше изключително интересно и урокът преминавал леко и приятно. Учениците винаги влизаха в неговите часове със желание и жажда за нови приключения. Есен помнеше часът, в който изучаваха рицарството. Беше толкова вълнуващо. Учителят бе донесъл детски доспехи, копия и дървени кончета, за момчетата и рокли с кринолин за момичетата. Учениците разиграваха историята с рицарите дуели, докато Добринов им разказваше още и още. Така премина и този час.

Есен почти бе толкова увлекана от разказите на учителя, че не усети, кога удари звънецът.

Докато прибираше тетрадките си в раницата, г-н Добринов се доближи до нея. Изчака да останат сами. Наведе и тихо прошепна:

-Добре дошла!

Есен подскочи. Очите и се разшириха от изненада.

-Какво искате да кажете? Аз не отсъствам от вашите часове?

- Не съм казал това, но ти разбра. – отвърна с нежна усмивка учителят, докато и помагаше да си прибере вещите. – Бъди предпазлива!

Докато момичето успее да каже каквото и да било учителят се обърна и излезна. Точно в този момент в стаята влетя Март.

-Защо се забави? Разтревожи ме! – каза той

- Учителя знае?!?- стреснато отвърна тя

- Той е нашият водач. Най – мъдрият сред мъдрите. Хайде сега. Да не го обсъждаме тук. Среща след часовете при езерото. Не забравяй да се държиш обичайно. Бъди предпазлива.

- Обещавам! – докато изрече това Март, вече беше изчезнал.

Есен все още не можеше да се отърси от всичко случващо се. Не разбираше смисъла на тази потайност.

** *

• Да я прогоним, - каза белобрад старец замислено и видимо притеснен и продължи - без друго имаме достатъчно проблеми с преследвачите на Памбала. Не се нуждаем от повече.

• И как предлагаш да стане това? – отвърна му младо момче със черна качулка на лицето.

• Има начин. – промълви млада девойка облечена в бели одежди, които искряха като самото слънце - В писанието на Древните е писано, че придобити сили могат да бъдат отнети само от Върховният Мъдрец. Той трябва да призове всичките стихии по време на пълната луна. Да запали жив огън край магичното езеро, жрици трябва да изтанцуват магическият танц за отварянето на вълшебната порта, която ще изсмучи магичните силите.

• Така е! Но забравяш една малка подробност - прекъсна я, момчето с черната качулка. – За да може магичната врата да изсмучи силите и Тя, трябва да бъде подложена на теста! Ако не го премине, вратата ще изсмуче магичните и сили и ще се затвори. Отнова ще стане обикновено момиче, което ще мисли че е сънувало вълшебен сън. Но ако го издържи, тогава тя ще запази силите си и не само това. Ще се окаже Избраната от пророчеството на древните.

• Но пълната луна е днес – промълви белобрадият.

• Тя ще дойде!- зад гърбът им се чу се гласът на Върховният мъдрец. – Ще я изпитаме... – Каза г-н Добродушков

** *

Последният училищен звънец удари и училището отново зазвънтя о веселата глъчка на тичащите ученици. Есен отново поседна на пейката в края на училищния двор. Размишляваше над всичко, което и се бе случило до сега.

- Какво ли предстои? – се запита момичето и леко притвори очи.

Тайният дар, Глава 1, Тайната

ТАЙНИЯТ ДАР

от Магдалена Рангелова

Глава 1

ТАЙНАТА

Живееше преди време едно момиче на име Вихра. Тя беше най - обикновено момиче, с най-обикновени мечти. Живееше в малко селце недалеч от големия град. Момичето правеше най – обикновени неща, ходеше на училище, чистеше из къщата, пишеше домашните си, играеше с приятели и се забавляваше, а вечерите гледаше звездите и си наричаше желания.

Краят на учебната година наближавал, а с него и ведро крачили слънчевите летни дни.

През един от последните учебни дни малко преди ваканцията, Вихра гледаше замечтано небето, през прозореца на класната стая. Учителят говореше и говореше, преподаваше кротко поредният урок, но момичето не чуваше ни дума. Мислите му замечтано плуваха из небесните простори. Неусетно учителят се приближи, надвеси се над нея и спокойно я попита:

- Вихра къде си?

Равният му и спокоен, но твърд глас я извади от унеса и тя сведе виновно глава.

- Тук! - прошепна тя.

Звънецът би и в училищния двор настана суматоха. Глъчка угласи училищното стълбище и приливна вълна от тичащи ученици сремглаво заля училището. Вихра бавно се понесе с вълната. Естествено, беше голямо междучасие и всеки се опитваше да се добере до закусвалнята. Момичето си закупи сандвич и седна на пейката в края на двора. Шумната компания на приятелите и не я блазнеше днес. Днес тя беше в особено настроение и предпочете усамотените покои на малкият ъгъл. Тъкмо се готвеше да отхапи първата си хапка, когато нещо в стомаха и потрепна. Момичета подскочи леко и едва забележимо и очите и замръзнаха. Покрай нея премина момче. Точно това момче, което тя тайно носеше в сърцето си още от първия клас на началното училище. Той беше сред пълните отличници на випуска, но тази година успехът му чувствително спадна. Единственото, което все още му се отдаваше бе спорта.

Естествено момчето отмина, без дори да обърне глава или да забележи красивата малка девойка. Тя и не очакваше нещо различно. Всичко друго би било изненада.

Вихра отново погледна небето и въздъхна. Синият му цвят сякаш бе погълнал морето, а по него тихо плуваха две пухкави облачета.

Часовете свършиха. Всички ученици се разотидоха, но Вихра не почувства потребност да се пребере веднага. Тя обичаше да остава на саме със себе си. Често дори умишлено избираше заобиколният път към дома. Но точно този ден не и се правише нищо. Тя седна на същата пейка, в самотният уединен училищен ъгъл, на която бе прекарала няколкото свободни минутки през голямото междучасие и се отпусна. Загледа се отново в синото небе. Белите пухени облаци все така волно се рееха и нежно рисъваха тюлени воаали. Вихра обичаше да мечтае. Чертаеше фигури от белите облаци, мечтаеше, някой ден да полети да поплува сред небесните сини простори. Мислите и кръжаха околко нея, като ято волни пеперуди и на малкото момиче му бе все по трудно да ги олови.

Вннезапното бързо претичваща фигура на Март я извади от собственото и опиянение и Вихра го проследи с поглед. Той бе толкова целеустремен и забързан, че почти прелетя покрай Вихра,без дори да забележе момичето. Март, видимо бързаше, крачеше с големи крачки, прескочи на две, на три стъпалата пред училищния двор и претича улицата. Беше се запътил към зоологическата градина. Вихра го последва, днес тя бе събрала достатъчно смелост, за да го заговори. Момчето вървеше бързо и на Вихра и се налагаложи да претичва след него. За изненада, той не влезе в зоопарка. Подмина градината, заобиколи цветните лехи и влезна в парка. Отклони се от централната алея, премина покрай дърветата и прескочи голям рошав храст. Вихра механично го следваше и същото прескочи рошавият храст. Пред тях се разкри прекрасна гледка ... Имаше бистро езеро, зад което смело и гордо надничаха високите планини. Поляната пред езерото бе обсипана с най- прекрасните пролетни цветя, а уханието има направо омайваше въздуха. Вихра гледаше с учудване и не можеше да повярва, че в този парк има толкова вълшебно място. Запита се дали никой друг не знаеше за него. Момичето не спираше да св възхищава. Бе така опиянена тази нерална кратина, че забрави предпазливостта си и залитна. Запази равновесие, но стъпи върху малко изсъхнало клонче. „ Прас!” Март рязко се врътна и затрепери.

-Ти.............Ти..........Ти си ме проследила.

Момичето не отговори. Март нервно се заозърта, сякаш търсеше нещо.

- Сама ли си? – попита ядосано той!

Вихра не смееше да помръдне. Колко глупава постъпка. Да тичаш сле момче. Та майкаи я бе учила, никога при никакви обстоятелства да не преслева мъж. Та нали мъжете бяха тези, които трябаше да отделят подобаващо внимание на нежните дами. Каква глупост! Как бе могла, тя засрамено свееде глава и прошепна:

- Да!

-Съвсем сама? Някой видя ли те? Някой видя ли къде си тръгнала? – Момчето нервно потропваше с крак. Капка пот се стече по челото му и Вихра разбра колко притеснително бе нейното присъствие. Тя пое глутка въздух, сякаш за да събере смелост и проговори:

- Не! нисля че не. Но какво е това място? Къде сме?

-Това място е друга планета! – поклати глава Март и обърса в ръкав челото си.

-Как така друга планета?

- Помниш ли старият рошав храст в парка? Той е портал. Когато прескочихме храстът, ние преминахме невидима врата... Тя е толкова тайна и трябва да си остане такава – Разбра ли? – избълва почти на един дъх Март.

- Ти да не си някакъв магьосник? – Изумена възкликна Есен.

-Може и така да се каже! - усмихна и се Март и отметна кичур коса от очите си.

- Това е страхотно ...

- Сериозно? Някои хора мислят, че тази способност е страшна, плашат се от мен. Пазя я в тайна, защото е опасна.

-Аз не мисля така... дори понякога мечтая да имам подобна способност. Мисля, че това е дар.

Едва довършила изречението си Вихра почувства странен полъх. Леки ледени тръпчици полазеха по кожата и. Март скочи.

- Не трябваше да казваш това. Не трябваше! Това място се нарича „Езерото на желанията”. Всеки, който застане на брега му и си пожелае нещо. То се сбъдва. А ти.... Ти ....Ти каза, че си мечтала за такава способност. Сега вече я имаш. Знаеш ли каква отговорност е това? Знаеш ли, колко тежко е да я носиш? Не можеш да си представиш ..... не можеш.... Има много хора, които се страхуват от тази способност. Злобата и страхът им е толкова голям, че са готови да ни захвърлят или затворят в Памбала. – почти изрева Март, а гласът му трепереше от яд....

Вихра се сви, едва намери сила да поеме дъх и тихо промълви:

- Какво е Памбала? Защо да го правят? Какво сме им направили ...

- Памбала е лудница. Всякакви доктори и психиатри се опитват да изкоренят вълшебството и мечтите от сърцата и главата на така наречените болни. Убиват мечтите и ги посипват с пепел от така наречената човешка реалност. Убиват въображението и ни принуждават да следваме пътища, които не ни принадлежат. Превръщат ни точно като тях... Като онези, които са забравили детското в сърцата си забързани в сивото ежедневие. Точно като тези, които са забравили, какви са цветовете на дъгата, как ухаят цветята, каква е песента на ручея, или колко красив може да бъде танца на птиците. Правят го, защото са забравили какво е да си дете- Март свали тона, приседна в тревата, облегна се на дървото и потупа с ръка по земята, подканяйки момичето да седне до него и продължи -... Правят го защото си мислят, че вълшебството не съществува. А това не е истина, вълшебството е на всякъде около нас. Всяка следваща глътка въздух е вълшебство, всяко движение е магия, всяка сбъдната мечта е резултат на нечие вълшебство. – Момчето затвори очи. Скри лицето си в шепи. Постоя няколко мига така и рязко повдигна глава- Защо ме последва? Как ти мина през ума да ме проследиш?

Вихра мълчеше. Не можеше да обясни, не можеше да каже истината. Не смееше да го направи. Не искаше да се натрапи, а той дори не биваше да разбира, че е тук. Проклетата клонка. Предателка, как я издаде. А сега.... сега вече знаеше неща, които нямаше как да забрави.... Чувстваше се виновна. Очите и се напълниха със сълзи. Тя изви глава на страни и подпря брадичката на рамото си, като се опитваше да ги преглътне. Не искаше да изглежда слаба. Стана рязко, почти подскочи и се затича. Март я последва. Не очакваше такава реакция. Какво толкова бе казал.... Може би тя бе просто чувствителна. Той знаеше, че Вихра е нежно, но странно момиче, но чак пък толкова? С два скока и почти я настигна. Той бе високо, добре сложено момче с тренирана физика и едва ли нежно момиче, като Вихра можеше да му избяга. Март хвана за киткара малката трепереща ръка на момичето което, все така се опитваше да гледа в страни. Леко я предърпа, като внимаваше да не я нарани.

- Какво си мислиш, че правиш? – попита той, като се опитваше да запази тонът на гласа си равен и уравновесен.

- Пусни ме ! – извика Вихра,опитвайки се да се отскубне.

- Как да го направя? Вече е твърде късно....Твърде ... късно.... Вече знаеш твърде много. Знаеш, за това място, знаеш за вълшебството и получи магията. Вече видя неща, които трябваше да остане в тайна. Вече имаш дар, както сама го нарече, а за някой е проклятие. Таен дар или тайно проклятие. Не можеш да тръгнеш. Вече не! Ти дори не знаеш каква е силата му, не знаеш, какво може да направи този дар. Той може да те убие, а може и да те възвиси над всичко земно, може да те качи в небесата и да те свали в най – тайните дебри под земята. Ти не можеш да го управляваш. Тепърва ще се учиш...

- Глупости. Пусни ме ... Знам, когато си тръгна всичко ще се нареди и ти ще заживееш отново своя самотен живот с твоя дар , както преди.... – Изхлипа Вихра нервно и отново опита да се зплъзне.

Март, дръпна момичето силно към себе си. Хвана раменете и и с лек натиск и показа, че трябва да седне. Вихра се подчини. Момчето бръкна в джоба на панталона си, извади копче и с леко триъгълно завъртане на китката си измайстори кърпичка. Потопи я е бистрите води на езерото и тя заблестя, като звезда.

- Вземи. Избърши се. Езерото отмива всека тежест. То е дом и утеха за всички като мен , а вече и като теб. Ще трябва да свикнеш с това.

Вихра взе кърпичката, избърса лицето си и почувства отмора и утеха. Въздъхна тежко и попита:

- Какво ще рече „ На всички като нас”? Това означава ли, че има и други?

- Разбира се, че има. Но с всеки изминал ден ставаме все по – малко. Хората от Памбала, са на всякъде, следят и дебнат. Проверяват всеки, в който се усъмнят. Трябва да бъдеш изключително предпазлива. Ще се наложи да спреш да гледаш небето на публични места, така както го правеше днес в училищния двор или в час по математика.

Есен изтръпна. Значи все пак я е забелязал. Значи е знаел, че съществува. Вероятно и той....

- Изненадана си? Какво си мислеше, че си сама ? Че само ти виждаш другите? Аз също обичам да гледам небето. Обичам да познавам картините рисувани от вятъра в белите облаци. Но, внимавам. Внимавам. Много, много внимавам. Мога да го правя само тук, край езерото. Потънал във вълшебство. Там пред другите, трябва да сме като тях. Арогантни, самонадеяни и много впечатлени от обаятелната нищото, която ни наливат ежедневно. Кажи сега защо ме последва?

Тя отново не отговори. Този път не поникнаха сълзи в очите и, но Вихра все още трепереше.

- Не ми казвай! Мисля, че знам отговора. Дълбоко в сърцето си - той замълча... вдигна поглед към лицето на момичето, което вече цялото се тресеше от страх, а лицето и бе пребледняло като току що навалял сняг и продължи.... – Мисля, че дълбоко в сърцето си, си го знаела, чувала си гласът на вълшебството . Точно това се случи с мен.

- Вероятно... Вероятно си прав....- каза мигновено Вихра. Добре, че бе дървото, на което се бе облегнала, иначе вероятно щеше да се изсипе в тревата от изненада, страх и вълнение.... и продължи с облекчение и вече увереност - Не знам защо те последвах. Никога не би ми минало през ум да преследвам някого. Но днес ... не знам .... Сякаш нещо вътре в мен ми каза „ Тръгни” и аз просто последвах гласът. Не знаех къде отивам, не вървях след теб, просто крачих. Дори не си давах сметка, че изглежда като преследване. До мига, в който не се озовах тук и онзи клон не изпука под краката ми. Тогава сякаш се върнах в реалността от дълго пътуване в нереална действителност.

- Е така е трябвало да стане. Езерото си знае работата. – каза Март и сякаш малка усмивка се прокрадна по лицето му.

Вихра се поуспокои. Вече не трепереше. Беше разбулила тайни и загадки, бе поела по път, който не познаваше, а тепърва и предстоеше да поеме по него.

- И сега какво? – попита момичето?

- Сега ще се виждаме все по – често, ще се наложи да прекарваме все повече време заедно. Аз ще трябва да те уча, пазя и да отговарям за теб. От сега вече си моя отговорност. Хайде да вървим, стана късно време да си ходим. Утре ще ти обясня повече.

- Как така, та ние сега дойдохме?

- Тук, край езерото времето не съществува. Няколко минути тук са равни на часове там.

Вихра стана, чувстваше се толкова объркана. Какво се случваше? Къде беше? С кой беше? Сън ли е това? Беше сигурна, че е в сън, ей сега ще се събуди, ще измие зъбите, ще обуздае в плитка косата и ще тръгне към училище.

ЧЕТИРИТЕ ПРИЯТЕЛКИ

Имало едно време едно момиченце. То се казвало Есен, имало си три приятелки – Пролет, Лято и Зима. Те били много близки и всеки ден играели заедно.
Един ден при тях дошли седем дечица, които били все братчета и сестричета и фамилията им била Седмица. Децата започнали да играят с две топки. Едната била сребърна а другата огнена. Подхвърляли топките и всички се стремели да ги хванат. Само Зимата не успяла да ги хване. Разсърдила се, разлютяла се и Земята се покрила с хиляди снежинки. Тръгнала си ядосана:
- Повече не искам да Ви виждам. – през сълзи рекла тя.
Разстроеното момиче тръгнало по една пътека. Пролетта се затичала след нея. Пътищата били трудно проходими, а дърветата целите бели. Тръгнала по снега, от където и да минавала снегът се топял, а на негово място се появявали милиарди благоуханни цветя.
Лятото се огледало. Не видяло двете си приятелки, стреснало се, тръгнало да ги търси. Под ръка държало огнената топка. Всичко се затопляло. Житата започнали да зреят. По ябълковите дървета се усмихвали десетки румени плодчета. Останалата Есен надула един кавал. Песента била тъжна и много самотна. Сто хиляди листа пожълтели, а над сто хиляди почервенели. Тревата повехнала, тя също тъжала за четирите момичета.
Те и до ден днешен се търсели, вървели една след друга, викали се по име, но не се намирали.

Автор: Маги
14.03.2010г.

Увод - от автора

Тази книга е моят първи опит да нарисъвам малка част от едно човешко въобрабение.

В нея ще се постарая да вплета магичното и фееричното в заобикалящата ни действителност.
Ще се опитам да покажа как магията може да е в нас и около нас, как реалността е всъщност част от магията и магията е част от реалността.

Използвах славянобългарски имена, за имена на героите си.

Източник: http://slavpagan.hit.bg/imena.html

• Балован - от стб. Баловати - лекувам; който умее да лекува
• Баломер - който лекува добре, могъщ в лечителството;
• Бдин - от стб. Бъдэти - бдя; който е бдителен;
• Велебит - буквално "да бъде велик";
• Лютогняв - който е лют в гнева си;
  * Кан Сева̀р е български владетел, управлявал България в периода от 738 до 753 година

Форма за бързи контакти

За контакти с мен, може да пишете на е-маил: samodiwa@gmail.com или във форма за бързи контакти по долу.

Вече Ви очакваме вашите материали, пътеписи, мнения и предложения :)

Дерзайте Приятели:)