Тайният дар- Глава 4 - Урокът

ГЛАВА -4

УРОКЪТ

- Ще се оправи! – рече Дивна, като натопи кърпата в лигенчето с вода. – Тя е Избраната. Езерната пазителка бе седнала до леглото, на което бе положена Есен. Среса косите и и ги сплете в плитка.

- Ще има много да учи. Тя не знае каква сила притежава. Мощта и е толкова голяма, че може да я убие, ако не се научи да я управлява правилно. Ще се наложи да се включим всички. – каза Добродушков и продължи – Бдин събери всички мъдреци. Предай им това писмо. Те знаят какво да правят. Но внимавай, писмото трябва да стигне до тях запечатано, иначе буквите ще се разместят и нанизът ще се прокъса. Тичай Бдин, Тичай бързо.

Пазителят на Водните порти се затича стремглаво на вън. Обязди Водното конче и изчезна в синевата.

- Март, твоя ще бъде отговорността да опазиш Избраната. Тя ти вярва. Ще отговаряш с живота си за нейния ако се наложи. Разбраш ли? – обърна се към Март белобрадият.

- Разбрах! – Гордо отсече момчето.

- Когато се събуди, вероятно ще е изплашена. Ще задава много въпроси. Не отговаряй. Не казвай нищо за пророчеството. Това ще я обърка и стресне допълнително. Аз ще преценя кога, какво да и разкрия. Тя трябва да е готова за исДивната. Ако я получи по- рано, може да се окаже фатално. - Върховният Мъдрец се наведе помилва бащински бялото чело на заспалото момиче, потърка пръсти о брадата си и продължи – Милото момиче, толкова е нежна и крехка, а толкова могъща мощ се крие в сърцето и.

** *

Вятъра закачливо се прокрадваше през клоните на дърветата, щипеше листенцата, а те любовно отвръщаха на милувките му с фееричен танц. Две пеперуди се рееха сред цветната градина на малката къща, прескачаха от цвят на цвят и правеха път на пчелите. Веселието в двора предаваше приказност на малката бяла къща скрита сред потаите на гората.

Есен отвори очи. Бавно плъзна поглед над постелята. Стаята бе малка, но спретната и изключително чиста. Тюлените завеси летяха над отвореният прозорец и пропускаха слънчевите лъчи и свежият въздух в малката стаичка. До леглото в ъгъла стоеше кафяво шкафче, върху, което имаше малак зелен поднос, украсен с наръч свежи и дъхави цветя. До него стоеше чаша мляко и няколко бисквитки. Малкият гардероб приличаше повече на долап, но така добре пасваше с бледожълтият цвят на стените, сякаш мястото му беше точно там и никъде другаде. Всичко беше старателно наредено. На малките лавици в ляво от вратата стояха стари книги с твърди корици. Заглавието на всяка от тях беше изписано със сребърни букви, а малка конопена връвчица затискаше кориците им. Есен стана. Копринената синя нощница се спусна ефирно по краката и за да помилва нежно глезените и. Определено не сънуваше. Беше на място, което не познава. Протегна ръце, облегна се на стената. Да, усещаше я. Отдръпна се и разтърка очи. Може би все още сънува. Може би всичко е сън. Отново протегна ръка, но залитна и се опря на постелята. Не беше сън. Не сънуваше. Дрехите! Къде и бяха дрехите. Есен трескаво зарови във съзнанието си. Не беше нощувала тук. Не помнеше как е заспала. Дори не помнеше как е дошла нощта. Бързо прехвърли мислите си, разручка съзнанието си, но единственият и по - скорошен спомен, който намери там, беше тестът. Да, Тестът. Какво стана? Дали го беше издържала? Момичето отново стана. Отмести завесата на малкият прозорец, за да отпие глътка свеж въздух. Приказна карДивна погали погледът и. Сред вековна борова гора се криеше малка китна поляна в края, на която се виждаше буен водопад. Водопадът се укротяваше в бреговете на езерото, като с всяка своя капка, целуваше вълните му.

- Къде съм? - рече на себе си Есен?

Не вярващо момичето се отдръпна от перваза на прозореца. Направи две крачки на зад и се спря в центъра на малката стая. Отново обиколи стаята с поглед. Книгите превлекоха вниманието и и тя се запъти на там. Есен обичаше книгите, те винаги и подаряваха мечти, поемаха я на мощните си пеперудени криле и и показваха ново фантастични светове. Четеше винаги, когато имаше свободно време или вечерите преди да заспи. Бе виждала толкова стари книги в градската библиотека, но тези бяха различни. Стори и се, че чува гласът им. Някаква сила сякаш я зовеше. Шепнеше името и. Тя протегна ръка към лавицата и докосна първата книга. Книгата се размърда и сякаш оживя. Сребърните букви по корицата и се размърдаха, полетяха и смениха сребърният си цвят със златен и изписаха текст „Учебник по билкознание”.

Вратата внезапно се отвори и в стаята влетя Март.

-Събудила си се. Добро утро! Как се чувстваш? - гласът му наруши тишината и Есен стреснато подскочи.

- Добре... Добро... Добро утро – отвърна плахо тя.

Миг тишина. Очите им опознавателно бяха впити един в друг. Нощницата се стелеше по крехкото тяло на Есен и очертаваше формите и.

- Виждам, че си намерила старите учебници на г-жа Люлякова?

- Коя е тя? – нежният и глас звучеше, като напевна песен в малката стаичка.

- Стара преподавателка по билкознание... – рече Март и побърза да смени темата - Как спа? Почина ли си?

- Къде съм? Не помня нищо. Помня само тестът...

- Облечи се и ела да закусим. Градинарова прави чудесни палачинки. - Март изрече това и заслиза по дървената вита стълба.

- Къде са ми дрехите - Извика след него Есен

-В гардероба – долитна вече отдалеченият глас на Март.

* **

В малката кухня ухаеше прекрасно. Суматоха кипеше, колета се варяха, огъня игривоо подскачаше в малкото огнище и пращаше игнени иезиц, сякаш се облизваше и превкусваше от вкусната зеленчукова чорба, която топлеше. Госпожа Градинарова наподобяваше пепрудка, която весело подскачаше от цвят на цвят в своята малка спретната кухня. Малката и дребна осанка винаги достигаше и най – високите лавици. Тя точно знеше, на кой рафт къде кое стой. Точно този ден, Градинарова, бе събрала пресни зеленчуци, от които вареше вкусна силна супа, както и беше заръчала по- голямата и сестра Люлякова. Есен пристъпи плахо, но се спря на прага.

Зелените лападови чинии вече бяха поставени върху старата дъбова маса. Март протегна ръка и отпи глътка плодов сок и се провикна:

- Хайде Есен, влизай. Госпожа Градинарова специално приготви най – вкусната си супа за теб. - усмивка украси младото момче и то продължи - Много се забави, ще изДивнат гозбите, а те са приготвени с много любов. Хайде побързай иначе ще изям и твоята поорция, толкова много я обичам – Март протегна ръка към порцията на Есен, но г-жа Градинарова веднага го плесна по ръката.

- Не барай! Лакумник такъв... изяде вече две чинии....

Есене се поодпусна и се засмя плахо. Пристипи напред и седна на отрупаната с различни лакумства маса. Март и подаде чаша плодов сок и пълна чиния с топли палачинки.

- Опитай палачинките, но си намажи от ядововото сладко. В синият буркан е.

- Сладкото е изпратено за теб от сестра ми Люлякова. То крие магична подхранваща сила – с усмивка каза Градинарова, като потупа крехкото рамо на момичето, постави купичка топла супа пред нея и продължи... Това сладко ще ти възвърне силата за нула време. Люлякова винаги знае от какво се нуждаем.... Тя познава всичката магия на тази и другата зема.

- Като говорим за време... бих ... искала да попитам – прошепна Есен свела поглед надолу – Какво се случва с времето сега на другата земя? Какво се случва с родителите ми? Сигурно се тревожат за мен... Твърде много се забавих... твърде дъго останах тук ..... Колко време съм спала? Кога беше Тестът? - Милион въпроси се раждаха в главата, а неразбирането ставаше все по голямо и по- голямо. От всеки отговор сякаш излитаха най - малко 30 нови въпрос.

Март погледна към Градинарова, а тя кимна одобрително с глава и той отвърна:

- Спри се за секунда, ако продължаваш така непрестнно да питаш, ще забравя какво си ме попитала и накой въпрос да отговоря.

Есен го погледна с преизпълнен в очакване поглед и сякаш го подканяше ...

- От къде да започна... пу ма си и ти една .... хиляда въпроса..... на кой да отговоря? – Март се почеса зад ухото, разроши косата си и продължи - първо тестът беше снощи, така че не си спала дълго само 1 нощ. Второ явно се поизтощи малко повече, защото направо припадна и се наложи да те пренесем тук.

- Значи съм го издържала? – отново запита Есен?

- Продължаваш с въпросите, съвсем ме обърка . Замълчи, иначе как да ти отговоря, като неспираш да питаш? Та докъде бях стигнал ... Ада до тестът. М –м-м Да! Издържа го. Ти си Избраната. Тази очакваната, за която се разказва във всички пророчества и стари книги.

- Как така. Как аз? Това е някоя, набързо непохватно сътворена шега нали Март? До вчера си бях най – обикновено момиче. Не е възможно да съм аз – Есен не спираше да говори.Опитваше се да убеди Март и себе си че е станала грешка. Не беше тя Избраната. Не можеше да е тя.

Тозно в този момемнт вратата на малката кухня се отвори и в стаята влезе г- Добродушков. Той протегна с ръка и палаво разроши косата на Март:

- Какво ти казах вчера Приятелю? Нали те помолих да не казваш нищо....?

- Момичето е объркано и оплашено, тя има нужда от отговори. Тя трябва да знае няко неща, не мислиш ли Добродушков? Ако не и ги дадеш ти, при цялото ми уважение ще го направя аз - намеси се Градинарова. Тя имаше мило, нежно майчино сърце, а и беше почувствала странна привързаност към Есен. Сякаш искаше да се гижи за нея, сякаш не я познаваше от вчера, а от преди хиляди години.

- Така си е! – усмихна се Добродушков и приглади бялата си брада с онзи свойстки жест, който само той можеше да направи - Трябва да получи отговори. – погледна към Есен и продължи - Сега закуси, а след това ела в моя кабинет. Там ще отговоря на всичките ти въпроси – Стареца си сви палачинка и хвана бравата на варата – Март знае къде е кабинета ми, той ще ти покаже – допълни той преди да излезе.

- Седни на масата стари Негодинико, нахрани се възпитано! Колко пъти да ти казвам, колко невъзпитано е да се храниш по стаите – развика се г-жа Градинарова. Такова нещо винаги я изкарваше от равновесив. Това поведение, тя тълкуваше като неуважение към храната и дори към самата нея. Добродушков, сякаш не чуваше мърморенето и просто щракна с пръсти и затвори вратата на кухнята зад гърба си - Не се научи! Не се научи! Толкова години, все едно и също... Толкова много знания, а никаква култура. – Мърмореше тя, отваряйки вратата, но там вече нямаше никой.

* * *

Деня вече отиваше кум пладне, когато Есен почука на старата, тежка дъбова врата.

- Влез!

Момичето влезе с бързи стъпки и застана в средата на стаята. Тя знаеше, че сега ще получи дългоочакваните си отговори и ще може да си обясни поне малка част от неразбираемото и объркано многословие, което я бе обсебело изцяло. Нетърпението и вече летеше в цялата стая, но Добродушков сякаш не виждаше. Той все така бавно дописваше страницата си и топеше лебедовото перо в малката мастилница.

- Добър ден! - каза ясно Есен

- Добър да е! – отвърна стареца и бавно прецеди излишните капчици малстоло в ствната на мастилницата.

Есен се възмути. Нетърпението и любопитството я бяха обсебели и тя заподскача на единият си крак върху другият. Какво си мислеше този старец. Прекъсна Март, точно когато щеше да и каже ... После изипа поредната мистерия, като я покани в кабинета си, а сега дори не я загововаря. Просто дращеше нещо по празният лист и мълчаливо и ходеше по нервите. Но нейното търпение не е безконечно.

- Е, ще ми кажете ли най – сетне? – не се сдържа Есен. Думите и раздраха възцарилата се тишина и полетяха като бързи пчелици из сумрака на стаята.

- Ще! – отсече стареца и продължи да пише - Търпението е дар, с който и придобиваме ново себепознание и учим душата си на разбиране. Търсиш отговори. Тогава научи се на търпения. За всяко нещо има време и място. Не винаги е добре да получаваме отговорите когато ги желаем. Най – важноте е да научим, че всеки отговор идва при нас, когато сме готови да го получим. Един бребързано получен отговор, може да донесе непредвидими беди и да нарани с още неподготвеното ни сърце. За това природата ни е дала Търпението. Първият ти УРОК е да се нучиш на търпение! – Добродушков обърса перото в малка копринена кърпичка, постави го прилежно в специална кутийка и го пребра в най – горното чекмедже на огромното си бюро. След това прилежно скъна листът пергамент, завърза го с черена панделка и постави жълт печат върху него. Стана и се запъти към Есен – Вземи, това е за теб. Тук са написани всичките ти отговори. Тези които си търсела някога, тези които търсиш сега и тези които ще търсиш утре. Печатът сам ще се счупи, когато си готова да прочетеш писмото, а всеки отговор, ще се появява върху листа, когато си готова да го чуеш и разбереш. – той бащенски прегърна крехкото рамо на момичето и продължи - сега да вървим Дивна вече те очаква. Тя ще те научи на тайните на водата. Ще ти покаже всичката и сила и ще те научи как да я ползваш.