Тайният дар, Глава 1, Тайната

ТАЙНИЯТ ДАР

от Магдалена Рангелова

Глава 1

ТАЙНАТА

Живееше преди време едно момиче на име Вихра. Тя беше най - обикновено момиче, с най-обикновени мечти. Живееше в малко селце недалеч от големия град. Момичето правеше най – обикновени неща, ходеше на училище, чистеше из къщата, пишеше домашните си, играеше с приятели и се забавляваше, а вечерите гледаше звездите и си наричаше желания.

Краят на учебната година наближавал, а с него и ведро крачили слънчевите летни дни.

През един от последните учебни дни малко преди ваканцията, Вихра гледаше замечтано небето, през прозореца на класната стая. Учителят говореше и говореше, преподаваше кротко поредният урок, но момичето не чуваше ни дума. Мислите му замечтано плуваха из небесните простори. Неусетно учителят се приближи, надвеси се над нея и спокойно я попита:

- Вихра къде си?

Равният му и спокоен, но твърд глас я извади от унеса и тя сведе виновно глава.

- Тук! - прошепна тя.

Звънецът би и в училищния двор настана суматоха. Глъчка угласи училищното стълбище и приливна вълна от тичащи ученици сремглаво заля училището. Вихра бавно се понесе с вълната. Естествено, беше голямо междучасие и всеки се опитваше да се добере до закусвалнята. Момичето си закупи сандвич и седна на пейката в края на двора. Шумната компания на приятелите и не я блазнеше днес. Днес тя беше в особено настроение и предпочете усамотените покои на малкият ъгъл. Тъкмо се готвеше да отхапи първата си хапка, когато нещо в стомаха и потрепна. Момичета подскочи леко и едва забележимо и очите и замръзнаха. Покрай нея премина момче. Точно това момче, което тя тайно носеше в сърцето си още от първия клас на началното училище. Той беше сред пълните отличници на випуска, но тази година успехът му чувствително спадна. Единственото, което все още му се отдаваше бе спорта.

Естествено момчето отмина, без дори да обърне глава или да забележи красивата малка девойка. Тя и не очакваше нещо различно. Всичко друго би било изненада.

Вихра отново погледна небето и въздъхна. Синият му цвят сякаш бе погълнал морето, а по него тихо плуваха две пухкави облачета.

Часовете свършиха. Всички ученици се разотидоха, но Вихра не почувства потребност да се пребере веднага. Тя обичаше да остава на саме със себе си. Често дори умишлено избираше заобиколният път към дома. Но точно този ден не и се правише нищо. Тя седна на същата пейка, в самотният уединен училищен ъгъл, на която бе прекарала няколкото свободни минутки през голямото междучасие и се отпусна. Загледа се отново в синото небе. Белите пухени облаци все така волно се рееха и нежно рисъваха тюлени воаали. Вихра обичаше да мечтае. Чертаеше фигури от белите облаци, мечтаеше, някой ден да полети да поплува сред небесните сини простори. Мислите и кръжаха околко нея, като ято волни пеперуди и на малкото момиче му бе все по трудно да ги олови.

Вннезапното бързо претичваща фигура на Март я извади от собственото и опиянение и Вихра го проследи с поглед. Той бе толкова целеустремен и забързан, че почти прелетя покрай Вихра,без дори да забележе момичето. Март, видимо бързаше, крачеше с големи крачки, прескочи на две, на три стъпалата пред училищния двор и претича улицата. Беше се запътил към зоологическата градина. Вихра го последва, днес тя бе събрала достатъчно смелост, за да го заговори. Момчето вървеше бързо и на Вихра и се налагаложи да претичва след него. За изненада, той не влезе в зоопарка. Подмина градината, заобиколи цветните лехи и влезна в парка. Отклони се от централната алея, премина покрай дърветата и прескочи голям рошав храст. Вихра механично го следваше и същото прескочи рошавият храст. Пред тях се разкри прекрасна гледка ... Имаше бистро езеро, зад което смело и гордо надничаха високите планини. Поляната пред езерото бе обсипана с най- прекрасните пролетни цветя, а уханието има направо омайваше въздуха. Вихра гледаше с учудване и не можеше да повярва, че в този парк има толкова вълшебно място. Запита се дали никой друг не знаеше за него. Момичето не спираше да св възхищава. Бе така опиянена тази нерална кратина, че забрави предпазливостта си и залитна. Запази равновесие, но стъпи върху малко изсъхнало клонче. „ Прас!” Март рязко се врътна и затрепери.

-Ти.............Ти..........Ти си ме проследила.

Момичето не отговори. Март нервно се заозърта, сякаш търсеше нещо.

- Сама ли си? – попита ядосано той!

Вихра не смееше да помръдне. Колко глупава постъпка. Да тичаш сле момче. Та майкаи я бе учила, никога при никакви обстоятелства да не преслева мъж. Та нали мъжете бяха тези, които трябаше да отделят подобаващо внимание на нежните дами. Каква глупост! Как бе могла, тя засрамено свееде глава и прошепна:

- Да!

-Съвсем сама? Някой видя ли те? Някой видя ли къде си тръгнала? – Момчето нервно потропваше с крак. Капка пот се стече по челото му и Вихра разбра колко притеснително бе нейното присъствие. Тя пое глутка въздух, сякаш за да събере смелост и проговори:

- Не! нисля че не. Но какво е това място? Къде сме?

-Това място е друга планета! – поклати глава Март и обърса в ръкав челото си.

-Как така друга планета?

- Помниш ли старият рошав храст в парка? Той е портал. Когато прескочихме храстът, ние преминахме невидима врата... Тя е толкова тайна и трябва да си остане такава – Разбра ли? – избълва почти на един дъх Март.

- Ти да не си някакъв магьосник? – Изумена възкликна Есен.

-Може и така да се каже! - усмихна и се Март и отметна кичур коса от очите си.

- Това е страхотно ...

- Сериозно? Някои хора мислят, че тази способност е страшна, плашат се от мен. Пазя я в тайна, защото е опасна.

-Аз не мисля така... дори понякога мечтая да имам подобна способност. Мисля, че това е дар.

Едва довършила изречението си Вихра почувства странен полъх. Леки ледени тръпчици полазеха по кожата и. Март скочи.

- Не трябваше да казваш това. Не трябваше! Това място се нарича „Езерото на желанията”. Всеки, който застане на брега му и си пожелае нещо. То се сбъдва. А ти.... Ти ....Ти каза, че си мечтала за такава способност. Сега вече я имаш. Знаеш ли каква отговорност е това? Знаеш ли, колко тежко е да я носиш? Не можеш да си представиш ..... не можеш.... Има много хора, които се страхуват от тази способност. Злобата и страхът им е толкова голям, че са готови да ни захвърлят или затворят в Памбала. – почти изрева Март, а гласът му трепереше от яд....

Вихра се сви, едва намери сила да поеме дъх и тихо промълви:

- Какво е Памбала? Защо да го правят? Какво сме им направили ...

- Памбала е лудница. Всякакви доктори и психиатри се опитват да изкоренят вълшебството и мечтите от сърцата и главата на така наречените болни. Убиват мечтите и ги посипват с пепел от така наречената човешка реалност. Убиват въображението и ни принуждават да следваме пътища, които не ни принадлежат. Превръщат ни точно като тях... Като онези, които са забравили детското в сърцата си забързани в сивото ежедневие. Точно като тези, които са забравили, какви са цветовете на дъгата, как ухаят цветята, каква е песента на ручея, или колко красив може да бъде танца на птиците. Правят го, защото са забравили какво е да си дете- Март свали тона, приседна в тревата, облегна се на дървото и потупа с ръка по земята, подканяйки момичето да седне до него и продължи -... Правят го защото си мислят, че вълшебството не съществува. А това не е истина, вълшебството е на всякъде около нас. Всяка следваща глътка въздух е вълшебство, всяко движение е магия, всяка сбъдната мечта е резултат на нечие вълшебство. – Момчето затвори очи. Скри лицето си в шепи. Постоя няколко мига така и рязко повдигна глава- Защо ме последва? Как ти мина през ума да ме проследиш?

Вихра мълчеше. Не можеше да обясни, не можеше да каже истината. Не смееше да го направи. Не искаше да се натрапи, а той дори не биваше да разбира, че е тук. Проклетата клонка. Предателка, как я издаде. А сега.... сега вече знаеше неща, които нямаше как да забрави.... Чувстваше се виновна. Очите и се напълниха със сълзи. Тя изви глава на страни и подпря брадичката на рамото си, като се опитваше да ги преглътне. Не искаше да изглежда слаба. Стана рязко, почти подскочи и се затича. Март я последва. Не очакваше такава реакция. Какво толкова бе казал.... Може би тя бе просто чувствителна. Той знаеше, че Вихра е нежно, но странно момиче, но чак пък толкова? С два скока и почти я настигна. Той бе високо, добре сложено момче с тренирана физика и едва ли нежно момиче, като Вихра можеше да му избяга. Март хвана за киткара малката трепереща ръка на момичето което, все така се опитваше да гледа в страни. Леко я предърпа, като внимаваше да не я нарани.

- Какво си мислиш, че правиш? – попита той, като се опитваше да запази тонът на гласа си равен и уравновесен.

- Пусни ме ! – извика Вихра,опитвайки се да се отскубне.

- Как да го направя? Вече е твърде късно....Твърде ... късно.... Вече знаеш твърде много. Знаеш, за това място, знаеш за вълшебството и получи магията. Вече видя неща, които трябваше да остане в тайна. Вече имаш дар, както сама го нарече, а за някой е проклятие. Таен дар или тайно проклятие. Не можеш да тръгнеш. Вече не! Ти дори не знаеш каква е силата му, не знаеш, какво може да направи този дар. Той може да те убие, а може и да те възвиси над всичко земно, може да те качи в небесата и да те свали в най – тайните дебри под земята. Ти не можеш да го управляваш. Тепърва ще се учиш...

- Глупости. Пусни ме ... Знам, когато си тръгна всичко ще се нареди и ти ще заживееш отново своя самотен живот с твоя дар , както преди.... – Изхлипа Вихра нервно и отново опита да се зплъзне.

Март, дръпна момичето силно към себе си. Хвана раменете и и с лек натиск и показа, че трябва да седне. Вихра се подчини. Момчето бръкна в джоба на панталона си, извади копче и с леко триъгълно завъртане на китката си измайстори кърпичка. Потопи я е бистрите води на езерото и тя заблестя, като звезда.

- Вземи. Избърши се. Езерото отмива всека тежест. То е дом и утеха за всички като мен , а вече и като теб. Ще трябва да свикнеш с това.

Вихра взе кърпичката, избърса лицето си и почувства отмора и утеха. Въздъхна тежко и попита:

- Какво ще рече „ На всички като нас”? Това означава ли, че има и други?

- Разбира се, че има. Но с всеки изминал ден ставаме все по – малко. Хората от Памбала, са на всякъде, следят и дебнат. Проверяват всеки, в който се усъмнят. Трябва да бъдеш изключително предпазлива. Ще се наложи да спреш да гледаш небето на публични места, така както го правеше днес в училищния двор или в час по математика.

Есен изтръпна. Значи все пак я е забелязал. Значи е знаел, че съществува. Вероятно и той....

- Изненадана си? Какво си мислеше, че си сама ? Че само ти виждаш другите? Аз също обичам да гледам небето. Обичам да познавам картините рисувани от вятъра в белите облаци. Но, внимавам. Внимавам. Много, много внимавам. Мога да го правя само тук, край езерото. Потънал във вълшебство. Там пред другите, трябва да сме като тях. Арогантни, самонадеяни и много впечатлени от обаятелната нищото, която ни наливат ежедневно. Кажи сега защо ме последва?

Тя отново не отговори. Този път не поникнаха сълзи в очите и, но Вихра все още трепереше.

- Не ми казвай! Мисля, че знам отговора. Дълбоко в сърцето си - той замълча... вдигна поглед към лицето на момичето, което вече цялото се тресеше от страх, а лицето и бе пребледняло като току що навалял сняг и продължи.... – Мисля, че дълбоко в сърцето си, си го знаела, чувала си гласът на вълшебството . Точно това се случи с мен.

- Вероятно... Вероятно си прав....- каза мигновено Вихра. Добре, че бе дървото, на което се бе облегнала, иначе вероятно щеше да се изсипе в тревата от изненада, страх и вълнение.... и продължи с облекчение и вече увереност - Не знам защо те последвах. Никога не би ми минало през ум да преследвам някого. Но днес ... не знам .... Сякаш нещо вътре в мен ми каза „ Тръгни” и аз просто последвах гласът. Не знаех къде отивам, не вървях след теб, просто крачих. Дори не си давах сметка, че изглежда като преследване. До мига, в който не се озовах тук и онзи клон не изпука под краката ми. Тогава сякаш се върнах в реалността от дълго пътуване в нереална действителност.

- Е така е трябвало да стане. Езерото си знае работата. – каза Март и сякаш малка усмивка се прокрадна по лицето му.

Вихра се поуспокои. Вече не трепереше. Беше разбулила тайни и загадки, бе поела по път, който не познаваше, а тепърва и предстоеше да поеме по него.

- И сега какво? – попита момичето?

- Сега ще се виждаме все по – често, ще се наложи да прекарваме все повече време заедно. Аз ще трябва да те уча, пазя и да отговарям за теб. От сега вече си моя отговорност. Хайде да вървим, стана късно време да си ходим. Утре ще ти обясня повече.

- Как така, та ние сега дойдохме?

- Тук, край езерото времето не съществува. Няколко минути тук са равни на часове там.

Вихра стана, чувстваше се толкова объркана. Какво се случваше? Къде беше? С кой беше? Сън ли е това? Беше сигурна, че е в сън, ей сега ще се събуди, ще измие зъбите, ще обуздае в плитка косата и ще тръгне към училище.