Тайният дар, Глава 2 , Задругата

ГЛАВА 2

ТАЙНАТА ЗАДРУГА

Утрото бе светло. Слънчевите лъчи игриво се прокрадваха през отвореният прозореца на малката стая. Танцуваха по завесите и рисуваха весели фигури по стените. Есен отвори сънено очи. Лежеше в леглото си под меките завивки и се наслаждаваше на свежият ветрец, който закачливо играеше с косите и.

• Есен, закъсняваш! – гласът на майка и я разбуди и върна в реалността. Тя стана бързо и се преоблече.

• Закуската! – отново се провикна майка и.

Момичето тичешком изтича в трапезарията, грабна филията със комфетюр и изфуча мигновенно през врата.

• Какво дете.... Толкова много енергия. – Мърмореше г-жа Мария. Тя бе 33 годишна, стройна и изключително спретната. Стараеше се да поддържа домът чист и нареден, ходеше на работа по половин ден, за да и остава време да работи в къщи и да помага на Есен и брат и в училище. Ставаше рано сутрин, приготвяше закуска, изглаждаше дрехите на г-н Иван и винаги го изпращаше на работа с целувка. Г-жа Мария обичаше семейството си. То бе смисъла на нейният живот.

Есен обичаше да се забавлява, за нея сериозните неща, както ги наричаше майка и бяха за старците. Винаги се сърдеше, когато г-жа Мария и правеше забележка, за чистотата, хигиената или уроците. Но винаги изпълняваше заръките и защото Есен вярваше, че майка и е най- добрият и приятел и искрено се притесняваше да не и се разсърди.

Претичвайки все още празният булевард, Есен погледна тревожно часовникът си. Бе 8 без петнадесет имаше още 15 мин до началото на първият час и само две преки до училищния двор. Тя се поуспокои, заглади дънковият си сукман, сякаш искаше да изправи гънките и закрачи бавно и спокойно. Птичките пееха новите си песни и Момичето повдигна глава, за да ги види. Изведнъж от храстите се чу странен и необичаен шум. Есен се обърна, огледа се, но не видя нищо.

• Сторило ми се е! – промълви тихо на себе си тя.

Шумът се повтори. Беше като леко пропълзяване сред близкия храст. Есен подскочи. Не и се бе сторило, кой се опитваше да убеди. Думите на Март сякаш изплуваха в съзнанието и „Хората от Памбала, са на всякъде, следят и дебнат.!”, „....следят и дебнат” . Не се колеба повече, и забяга с все сила.

Звънецът точно означаваше началото на първият учебен час. Есен видя учителят миг преди да влезне с класната стая. Тя профуча покрай него и влетя в кабинета преди него. Тичешком стигна до чина си, изсипа раницата на земята и пое дълбоко дъх.

• На косъм бях! – помисли Си тя.

Учениците се суетяха,подмятаха си весели фрази и глъчката се носеше из кабинета по история. Точно в този момент Учителят влезна и часът започна.

Г-н Добринов, напълно оправдаваше името си. Той бе мъж в преломна възраст. Бе посветил живота си на училището и му оставаха едва две години преди пенсия, но все още преподаваше със страст и любов присъща на младите, току що завършили учители. Добринов бе сред учителите, които учениците обожаваха. Той бе приятел със всеки ученик, ако някое от децата бе неспокойно или притеснено, винаги намираше правилните думи, за да го успокои. Рядко наказваше учениците. Вярваше, че наказанието е неправилен начин за възпитание и само думите поднесени с любов и разбиране помагат. Обичаше да казва,че децата са личности и трябва да се третират като такива. Шегуваше се дори в трудни и много сконфузени ситуации. Случвало се е по време на трудно контролно, или когато часът натежи той да разпери ръце в страни и все гласно да извика „ О! Много съм мощен!”. Добринов имаше изключителни знания по история, и винаги ги поднасяше изключително интересно и урокът преминавал леко и приятно. Учениците винаги влизаха в неговите часове със желание и жажда за нови приключения. Есен помнеше часът, в който изучаваха рицарството. Беше толкова вълнуващо. Учителят бе донесъл детски доспехи, копия и дървени кончета, за момчетата и рокли с кринолин за момичетата. Учениците разиграваха историята с рицарите дуели, докато Добринов им разказваше още и още. Така премина и този час.

Есен почти бе толкова увлекана от разказите на учителя, че не усети, кога удари звънецът.

Докато прибираше тетрадките си в раницата, г-н Добринов се доближи до нея. Изчака да останат сами. Наведе и тихо прошепна:

-Добре дошла!

Есен подскочи. Очите и се разшириха от изненада.

-Какво искате да кажете? Аз не отсъствам от вашите часове?

- Не съм казал това, но ти разбра. – отвърна с нежна усмивка учителят, докато и помагаше да си прибере вещите. – Бъди предпазлива!

Докато момичето успее да каже каквото и да било учителят се обърна и излезна. Точно в този момент в стаята влетя Март.

-Защо се забави? Разтревожи ме! – каза той

- Учителя знае?!?- стреснато отвърна тя

- Той е нашият водач. Най – мъдрият сред мъдрите. Хайде сега. Да не го обсъждаме тук. Среща след часовете при езерото. Не забравяй да се държиш обичайно. Бъди предпазлива.

- Обещавам! – докато изрече това Март, вече беше изчезнал.

Есен все още не можеше да се отърси от всичко случващо се. Не разбираше смисъла на тази потайност.

** *

• Да я прогоним, - каза белобрад старец замислено и видимо притеснен и продължи - без друго имаме достатъчно проблеми с преследвачите на Памбала. Не се нуждаем от повече.

• И как предлагаш да стане това? – отвърна му младо момче със черна качулка на лицето.

• Има начин. – промълви млада девойка облечена в бели одежди, които искряха като самото слънце - В писанието на Древните е писано, че придобити сили могат да бъдат отнети само от Върховният Мъдрец. Той трябва да призове всичките стихии по време на пълната луна. Да запали жив огън край магичното езеро, жрици трябва да изтанцуват магическият танц за отварянето на вълшебната порта, която ще изсмучи магичните силите.

• Така е! Но забравяш една малка подробност - прекъсна я, момчето с черната качулка. – За да може магичната врата да изсмучи силите и Тя, трябва да бъде подложена на теста! Ако не го премине, вратата ще изсмуче магичните и сили и ще се затвори. Отнова ще стане обикновено момиче, което ще мисли че е сънувало вълшебен сън. Но ако го издържи, тогава тя ще запази силите си и не само това. Ще се окаже Избраната от пророчеството на древните.

• Но пълната луна е днес – промълви белобрадият.

• Тя ще дойде!- зад гърбът им се чу се гласът на Върховният мъдрец. – Ще я изпитаме... – Каза г-н Добродушков

** *

Последният училищен звънец удари и училището отново зазвънтя о веселата глъчка на тичащите ученици. Есен отново поседна на пейката в края на училищния двор. Размишляваше над всичко, което и се бе случило до сега.

- Какво ли предстои? – се запита момичето и леко притвори очи.