Тайният дар- Глава 4 - Урокът

ГЛАВА -4

УРОКЪТ

- Ще се оправи! – рече Дивна, като натопи кърпата в лигенчето с вода. – Тя е Избраната. Езерната пазителка бе седнала до леглото, на което бе положена Есен. Среса косите и и ги сплете в плитка.

- Ще има много да учи. Тя не знае каква сила притежава. Мощта и е толкова голяма, че може да я убие, ако не се научи да я управлява правилно. Ще се наложи да се включим всички. – каза Добродушков и продължи – Бдин събери всички мъдреци. Предай им това писмо. Те знаят какво да правят. Но внимавай, писмото трябва да стигне до тях запечатано, иначе буквите ще се разместят и нанизът ще се прокъса. Тичай Бдин, Тичай бързо.

Пазителят на Водните порти се затича стремглаво на вън. Обязди Водното конче и изчезна в синевата.

- Март, твоя ще бъде отговорността да опазиш Избраната. Тя ти вярва. Ще отговаряш с живота си за нейния ако се наложи. Разбраш ли? – обърна се към Март белобрадият.

- Разбрах! – Гордо отсече момчето.

- Когато се събуди, вероятно ще е изплашена. Ще задава много въпроси. Не отговаряй. Не казвай нищо за пророчеството. Това ще я обърка и стресне допълнително. Аз ще преценя кога, какво да и разкрия. Тя трябва да е готова за исДивната. Ако я получи по- рано, може да се окаже фатално. - Върховният Мъдрец се наведе помилва бащински бялото чело на заспалото момиче, потърка пръсти о брадата си и продължи – Милото момиче, толкова е нежна и крехка, а толкова могъща мощ се крие в сърцето и.

** *

Вятъра закачливо се прокрадваше през клоните на дърветата, щипеше листенцата, а те любовно отвръщаха на милувките му с фееричен танц. Две пеперуди се рееха сред цветната градина на малката къща, прескачаха от цвят на цвят и правеха път на пчелите. Веселието в двора предаваше приказност на малката бяла къща скрита сред потаите на гората.

Есен отвори очи. Бавно плъзна поглед над постелята. Стаята бе малка, но спретната и изключително чиста. Тюлените завеси летяха над отвореният прозорец и пропускаха слънчевите лъчи и свежият въздух в малката стаичка. До леглото в ъгъла стоеше кафяво шкафче, върху, което имаше малак зелен поднос, украсен с наръч свежи и дъхави цветя. До него стоеше чаша мляко и няколко бисквитки. Малкият гардероб приличаше повече на долап, но така добре пасваше с бледожълтият цвят на стените, сякаш мястото му беше точно там и никъде другаде. Всичко беше старателно наредено. На малките лавици в ляво от вратата стояха стари книги с твърди корици. Заглавието на всяка от тях беше изписано със сребърни букви, а малка конопена връвчица затискаше кориците им. Есен стана. Копринената синя нощница се спусна ефирно по краката и за да помилва нежно глезените и. Определено не сънуваше. Беше на място, което не познава. Протегна ръце, облегна се на стената. Да, усещаше я. Отдръпна се и разтърка очи. Може би все още сънува. Може би всичко е сън. Отново протегна ръка, но залитна и се опря на постелята. Не беше сън. Не сънуваше. Дрехите! Къде и бяха дрехите. Есен трескаво зарови във съзнанието си. Не беше нощувала тук. Не помнеше как е заспала. Дори не помнеше как е дошла нощта. Бързо прехвърли мислите си, разручка съзнанието си, но единственият и по - скорошен спомен, който намери там, беше тестът. Да, Тестът. Какво стана? Дали го беше издържала? Момичето отново стана. Отмести завесата на малкият прозорец, за да отпие глътка свеж въздух. Приказна карДивна погали погледът и. Сред вековна борова гора се криеше малка китна поляна в края, на която се виждаше буен водопад. Водопадът се укротяваше в бреговете на езерото, като с всяка своя капка, целуваше вълните му.

- Къде съм? - рече на себе си Есен?

Не вярващо момичето се отдръпна от перваза на прозореца. Направи две крачки на зад и се спря в центъра на малката стая. Отново обиколи стаята с поглед. Книгите превлекоха вниманието и и тя се запъти на там. Есен обичаше книгите, те винаги и подаряваха мечти, поемаха я на мощните си пеперудени криле и и показваха ново фантастични светове. Четеше винаги, когато имаше свободно време или вечерите преди да заспи. Бе виждала толкова стари книги в градската библиотека, но тези бяха различни. Стори и се, че чува гласът им. Някаква сила сякаш я зовеше. Шепнеше името и. Тя протегна ръка към лавицата и докосна първата книга. Книгата се размърда и сякаш оживя. Сребърните букви по корицата и се размърдаха, полетяха и смениха сребърният си цвят със златен и изписаха текст „Учебник по билкознание”.

Вратата внезапно се отвори и в стаята влетя Март.

-Събудила си се. Добро утро! Как се чувстваш? - гласът му наруши тишината и Есен стреснато подскочи.

- Добре... Добро... Добро утро – отвърна плахо тя.

Миг тишина. Очите им опознавателно бяха впити един в друг. Нощницата се стелеше по крехкото тяло на Есен и очертаваше формите и.

- Виждам, че си намерила старите учебници на г-жа Люлякова?

- Коя е тя? – нежният и глас звучеше, като напевна песен в малката стаичка.

- Стара преподавателка по билкознание... – рече Март и побърза да смени темата - Как спа? Почина ли си?

- Къде съм? Не помня нищо. Помня само тестът...

- Облечи се и ела да закусим. Градинарова прави чудесни палачинки. - Март изрече това и заслиза по дървената вита стълба.

- Къде са ми дрехите - Извика след него Есен

-В гардероба – долитна вече отдалеченият глас на Март.

* **

В малката кухня ухаеше прекрасно. Суматоха кипеше, колета се варяха, огъня игривоо подскачаше в малкото огнище и пращаше игнени иезиц, сякаш се облизваше и превкусваше от вкусната зеленчукова чорба, която топлеше. Госпожа Градинарова наподобяваше пепрудка, която весело подскачаше от цвят на цвят в своята малка спретната кухня. Малката и дребна осанка винаги достигаше и най – високите лавици. Тя точно знеше, на кой рафт къде кое стой. Точно този ден, Градинарова, бе събрала пресни зеленчуци, от които вареше вкусна силна супа, както и беше заръчала по- голямата и сестра Люлякова. Есен пристъпи плахо, но се спря на прага.

Зелените лападови чинии вече бяха поставени върху старата дъбова маса. Март протегна ръка и отпи глътка плодов сок и се провикна:

- Хайде Есен, влизай. Госпожа Градинарова специално приготви най – вкусната си супа за теб. - усмивка украси младото момче и то продължи - Много се забави, ще изДивнат гозбите, а те са приготвени с много любов. Хайде побързай иначе ще изям и твоята поорция, толкова много я обичам – Март протегна ръка към порцията на Есен, но г-жа Градинарова веднага го плесна по ръката.

- Не барай! Лакумник такъв... изяде вече две чинии....

Есене се поодпусна и се засмя плахо. Пристипи напред и седна на отрупаната с различни лакумства маса. Март и подаде чаша плодов сок и пълна чиния с топли палачинки.

- Опитай палачинките, но си намажи от ядововото сладко. В синият буркан е.

- Сладкото е изпратено за теб от сестра ми Люлякова. То крие магична подхранваща сила – с усмивка каза Градинарова, като потупа крехкото рамо на момичето, постави купичка топла супа пред нея и продължи... Това сладко ще ти възвърне силата за нула време. Люлякова винаги знае от какво се нуждаем.... Тя познава всичката магия на тази и другата зема.

- Като говорим за време... бих ... искала да попитам – прошепна Есен свела поглед надолу – Какво се случва с времето сега на другата земя? Какво се случва с родителите ми? Сигурно се тревожат за мен... Твърде много се забавих... твърде дъго останах тук ..... Колко време съм спала? Кога беше Тестът? - Милион въпроси се раждаха в главата, а неразбирането ставаше все по голямо и по- голямо. От всеки отговор сякаш излитаха най - малко 30 нови въпрос.

Март погледна към Градинарова, а тя кимна одобрително с глава и той отвърна:

- Спри се за секунда, ако продължаваш така непрестнно да питаш, ще забравя какво си ме попитала и накой въпрос да отговоря.

Есен го погледна с преизпълнен в очакване поглед и сякаш го подканяше ...

- От къде да започна... пу ма си и ти една .... хиляда въпроса..... на кой да отговоря? – Март се почеса зад ухото, разроши косата си и продължи - първо тестът беше снощи, така че не си спала дълго само 1 нощ. Второ явно се поизтощи малко повече, защото направо припадна и се наложи да те пренесем тук.

- Значи съм го издържала? – отново запита Есен?

- Продължаваш с въпросите, съвсем ме обърка . Замълчи, иначе как да ти отговоря, като неспираш да питаш? Та докъде бях стигнал ... Ада до тестът. М –м-м Да! Издържа го. Ти си Избраната. Тази очакваната, за която се разказва във всички пророчества и стари книги.

- Как така. Как аз? Това е някоя, набързо непохватно сътворена шега нали Март? До вчера си бях най – обикновено момиче. Не е възможно да съм аз – Есен не спираше да говори.Опитваше се да убеди Март и себе си че е станала грешка. Не беше тя Избраната. Не можеше да е тя.

Тозно в този момемнт вратата на малката кухня се отвори и в стаята влезе г- Добродушков. Той протегна с ръка и палаво разроши косата на Март:

- Какво ти казах вчера Приятелю? Нали те помолих да не казваш нищо....?

- Момичето е объркано и оплашено, тя има нужда от отговори. Тя трябва да знае няко неща, не мислиш ли Добродушков? Ако не и ги дадеш ти, при цялото ми уважение ще го направя аз - намеси се Градинарова. Тя имаше мило, нежно майчино сърце, а и беше почувствала странна привързаност към Есен. Сякаш искаше да се гижи за нея, сякаш не я познаваше от вчера, а от преди хиляди години.

- Така си е! – усмихна се Добродушков и приглади бялата си брада с онзи свойстки жест, който само той можеше да направи - Трябва да получи отговори. – погледна към Есен и продължи - Сега закуси, а след това ела в моя кабинет. Там ще отговоря на всичките ти въпроси – Стареца си сви палачинка и хвана бравата на варата – Март знае къде е кабинета ми, той ще ти покаже – допълни той преди да излезе.

- Седни на масата стари Негодинико, нахрани се възпитано! Колко пъти да ти казвам, колко невъзпитано е да се храниш по стаите – развика се г-жа Градинарова. Такова нещо винаги я изкарваше от равновесив. Това поведение, тя тълкуваше като неуважение към храната и дори към самата нея. Добродушков, сякаш не чуваше мърморенето и просто щракна с пръсти и затвори вратата на кухнята зад гърба си - Не се научи! Не се научи! Толкова години, все едно и също... Толкова много знания, а никаква култура. – Мърмореше тя, отваряйки вратата, но там вече нямаше никой.

* * *

Деня вече отиваше кум пладне, когато Есен почука на старата, тежка дъбова врата.

- Влез!

Момичето влезе с бързи стъпки и застана в средата на стаята. Тя знаеше, че сега ще получи дългоочакваните си отговори и ще може да си обясни поне малка част от неразбираемото и объркано многословие, което я бе обсебело изцяло. Нетърпението и вече летеше в цялата стая, но Добродушков сякаш не виждаше. Той все така бавно дописваше страницата си и топеше лебедовото перо в малката мастилница.

- Добър ден! - каза ясно Есен

- Добър да е! – отвърна стареца и бавно прецеди излишните капчици малстоло в ствната на мастилницата.

Есен се възмути. Нетърпението и любопитството я бяха обсебели и тя заподскача на единият си крак върху другият. Какво си мислеше този старец. Прекъсна Март, точно когато щеше да и каже ... После изипа поредната мистерия, като я покани в кабинета си, а сега дори не я загововаря. Просто дращеше нещо по празният лист и мълчаливо и ходеше по нервите. Но нейното търпение не е безконечно.

- Е, ще ми кажете ли най – сетне? – не се сдържа Есен. Думите и раздраха възцарилата се тишина и полетяха като бързи пчелици из сумрака на стаята.

- Ще! – отсече стареца и продължи да пише - Търпението е дар, с който и придобиваме ново себепознание и учим душата си на разбиране. Търсиш отговори. Тогава научи се на търпения. За всяко нещо има време и място. Не винаги е добре да получаваме отговорите когато ги желаем. Най – важноте е да научим, че всеки отговор идва при нас, когато сме готови да го получим. Един бребързано получен отговор, може да донесе непредвидими беди и да нарани с още неподготвеното ни сърце. За това природата ни е дала Търпението. Първият ти УРОК е да се нучиш на търпение! – Добродушков обърса перото в малка копринена кърпичка, постави го прилежно в специална кутийка и го пребра в най – горното чекмедже на огромното си бюро. След това прилежно скъна листът пергамент, завърза го с черена панделка и постави жълт печат върху него. Стана и се запъти към Есен – Вземи, това е за теб. Тук са написани всичките ти отговори. Тези които си търсела някога, тези които търсиш сега и тези които ще търсиш утре. Печатът сам ще се счупи, когато си готова да прочетеш писмото, а всеки отговор, ще се появява върху листа, когато си готова да го чуеш и разбереш. – той бащенски прегърна крехкото рамо на момичето и продължи - сега да вървим Дивна вече те очаква. Тя ще те научи на тайните на водата. Ще ти покаже всичката и сила и ще те научи как да я ползваш.

Тайният дар - Глава 3 - Тестът

ГЛАВА 3

Тестът

Есен крачеше бавно по широките алеи на парка. Очакване преплетено с вълнение и малко страх прояждаха вените и. Какво ли искаше да и каже Март? Защо г-н Добродушков и каза да внимава? Какво всъщност се случваше? Объркването и беше толкова голямо и всеобсебващо, че тя дори не можеше да побере мислите си в собствената си личност. Почти неусетно стигна до двете големи дървета, които очертаваха портата.Видя разрошеният храст и почти механично се запъти на там. Застана пред храста и пое дълбоко дъх.

- Ето я идва! Това е тя .... Избраната! – от дървета долитна едва доловим писукаш глас.

- Говориш глупости старице. Съвсем си изкуфяла! – и отговори друг.

- Тя е! Тя е! – повтори треперещият тих гласец.

- Все още нищо не се знае. Първо ще трябва да премине тестът!

Есен се огледа. Наоколо старите дървета поклащаха спокойно красивите си корони и закачливо приканяха вятъра. Момичето уплашено зарови погледа си в парка. Оглеждаше внимателно всяко листенце в храстите, проследи дългата извита снага на алеите, но все така не виждаше никого.

- Да! Вярно! Тестсът! Ще го премине! Казано е в старото писание... Казано е в пророчеството, Тя ще дойде. Ще се появи внезапно, ненадейно край езерото на желанията, човешко момиче с кафеви коси и смело сърце, което ще победи Памбала и ще възвърне вярата във фантазията и мечтите и човеците! – продължаваше да шепне тихият гласец. Видях задругата. Те говориха за нея.

Есен се уплаши. Цялата трепереше. Въздухът не стигаше до дробовете и и всяка следваща глътка, която поемаше бе все по- дълбока и по -дълбока.

- Кои сте вие? Кой говори? – Едва издума тя!

- Тихо! - изви се писклив гласец, който наподобяваше звук от струна на цигулка – Тя ни разбира!

Гласовете внезапно замлъкнаха. Тишината отново прегърна парка, а вятъра все така танцуваше сред короните на дърветата и само тази мелодия разрязваше тишината.

Момичето отново се огледа. Беше готова да се закълне. Някой говореше. Плахо прокара ръце през магичния храст и отвори портата. Вече направила крачката, когато до нея отново долетя онзи тих писклив гласец:

- Казах Ви! Избраната е! Иначе, как ще ни разбира! Ние птиците сме известни с това, че винаги казваме исДивната, но хората не могат да ни чуят и да ни разберат. Колко векове сме им пели и разказвали, за това което е било и за това, което ще бъде. Колко пъти сме се опитвали, да ги предупредим, а те в замяна ни прокуждаха от домовете ни. Изсичаха горите ни .... Не ни разбираха. Ето ме мен, аз вече толкова години съм на тази земя. Скоро ще дойде и моят час и ще се запътя към страната на Езерото на мечтите. Но през всичкият ми жизнен път, всяка година ново място търсих да гнездя. Дом не намерих децата си да събера.

Есен разбра! Това бяха птиците. Тя чуваше гласовете им и разбираше езикът им. Къде бе отишла сладката им песен, която тя обожаваше да слуша всяка сутрин от ябълковото дръвче пред прозореца си .

Храстът затвори перестите си клони зад гърба на момичето. Езерото самотно плискаше вълнички и галеше бреговете. Дърветата все така игриво се закачаха с вятъра. Огледа се! Беше сама. Март все още го нямаше и тя реши да поседне под черешовият цвят.

- Вече си тук. Подранила си!- гласът на Март я извади от унеса и магията, в който езерото я бе потопило.

- Дойдох веднага след часовете, както се разбрахме – промълви момичето и продължи почти на един дъх – Да знаеш какво ми се случи..... Само да знаеш ... Вероятно полудявам. Днес, пред портата чух гласове, огледах се и нямаше никой-тя спря, за да поеме дъх и после продължи- а гласовете говориха за...

- Да не би да са те проследили. Предупредих те да внимаваш!- прекъсна я Март и нервно изсъска.

- Внимавах, не ме видяха. Чух птиците. Но този път разбрах езикът им! Не чувах вече сладката им песен. Чувах думите, които редяха. Те разговаряха. Говореха като нас. Така както ние с теб го правим сега. Говориха за някакво пророчество, за Избраната и за това, как тя щяла да пребори Памбала. Говориха и за някакъв тест! Уплаших си и прескочих храстът с един скок! –Есен говореше, толкова бързо, че не можеше да си поеме въздъх.

- Всичко е наред! Причуло ти се е!- каза момчето, като я поведе към черешовият цвят и я помоли да седне и почака - Днес ще те представа на Задругата - рече той и се обърна към бистрите води на езерото.

Из мъглата се подаде малка лодка. На борда и ясно се очертаваха четири силуета.

- Идват! – каза Март и продължи – Твърдиш, че си разбрала езикът на птиците?

- Да това казвам. Кой идва? - повдигна очудено очи Есен

- Задругата!

- Кои са Задругата? Какво искат?

- Ще разбереш. Скоро! Много скоро! Седни и почакай. Не казвай нищо преди да са те питали. Говори само ако трябва да отговориш и внимателно прецеждай думите си, ако искаш да останеш – момчето се обърна и се запъти към брега.

Лодката се доближи и от нея слезноха четирите фигури с дълги черни роби с качулки, които покриваха лицата им и момичето не можеше да види кой се крие под тях.

Фигурата на възрастен мъж с бяла брада се приближи до Март. Размениха няколко думи и момчето с два скока изтича до лодката. Почти моментално се върна, като носеше в ръката си дълга извита пръчка. Възрастният белобрад старец кимна едва доловимо с глава и останалите се скупчиха около него.

- Тя разбира езикът на птициите. Днес е дочула за тестът и пророчеството, преди да премине през порталът. - прошепна тихо Март.

- Само Избраната може да разбира езикът на животните. Сигурен ли си в това което казваш Март? - попита белобрадият, отново шепнейки.

- на 100%. Беше уплашена, когато ми го каза.

- Ще видим, тестът ще покаже - промълви нежен женски глас под черната качулка в ляво на Март.

Старецът направи няколко знака с ръка и всички се събраха в кръг. Белобрадият застана в центъра и размаха пръчката. Въртеше я в кръг над главите на останалите. Повтори движението още няколко пъти и после спря. Направи крачка в страни и в центъра на кръга влезна силуета на добре сложено младо момче. То се обърна с гръб към Есен и с лице към езерото. Поклони се бавно и вдигайки главата си, сваляше качулката. В центъра на очертанят кръг пламна буен огън. Огънят, бе толкова ярък, че колкото и да опитваше Есен не можеше да види лицето на девойката. Момчето постави качулката обратно и застана на мястото си в кръга. С леки танцували стъпки, край огъня затанцува силуетът на младото момиче. То поклащаше буйно снагата си, разперило ръце над огъня. Сякаш вземаше от него и го раздаваше на останалите. Докато тя танцуваше останалите редяха думи, Есен се опитваше да разбера какво говорят, но думите бяха чуждоезични и тя не разбраше смисълът им. Изведнъж сърцето и затуптя по - силно, точно в този момент танците спряха. Огънят угасна толкова бързо, колкото се бе разгорял, а над езерото се появи светлина. Ярка, силна ослепителна. Момичето разбра, че това е портал. Фигурите се приближиха. Свалиха качулките си и застанаха пред нея.

- Някой от нас вече познаваш - Каза Белобрадия.

- Г-н Добродушков?!? – промълви Есен

- Март вече познаваш, нека ти представя останалите – каза той и посочи стройният силует на млад добре сложен младеж на видима въздраст 23 год.- Това е , той е .... Севар с нас от 230 години и умее да подчинява огъня. Може да се каже, че все още е младеж. Нека ти представя Дивна, - продължи белобрадия, като посочи стройната осанка на младата жена, чиито буйни руси коси се стичаха по раменете и нежно очертаваха лицето. – Тя е с нас от 360 години и е езерната пазителка владее водата.

Есен прокрадна поглед към Март. На колко ли години бе той? Толкова объркана се чувстваше, че дори не можеше да събере мислите си.

- Това е Бдин, пазителят на портите в Езерота на мечтите. Той очевидно е проспал влизането ти тук.- продължи Добродушков - и накрая аз. По известен като г-н Добродушков. А сега да стигнем до важната част, преди да започна искам да ти кажа, че в този свят, светът на Езерото на мечтите има няколко ясни закона. Първият и най- важният е представянето. Е вече ти представих Задругата. Пазителите на тайната, Задругата на езерото на мечтите. Нашата задача е да браним и пазим мечтите, да поправяме до колкото е възможно щетите нанесени от Памбала и да търсим и намерим Избраната, а когато я намерим, да я подготвим за нелекият път, който и предстои. Тогава, ние Задругата ще се бием наравно с нея в битката на световете. Единствената, само тя Избраната, дъщерята на Езерота и Луната може да възцари хармонията в света на човеците и езерните хора, както е писано в пророчеството. Има още много да ти разказвам, но това за друг път. - г-н Добродушков спря. Прочете страха в очите на Есен. Тя трепереше. Лицето и бе пребледняло и само сините и изумрудени очи издаваха неразбиране. -

Мисля, че ти представих всички Есен, казах по няколко думи за тях, нека кажа и нещо за себе си. Аз съм най – главният сред главните на този свят. Аз съм Върховният Мъдрец. Аз съм този, който носи тежкото бреме да опази тайната и да намери просветената. Тези хора са старейшините на Задругата. Тук всяко живо същество се съобразява със законите пренесени през вековете и само старейшините на задругата могат да решават, какво, кога може да се случи. Ти влезна неканена, така да се каже случайно. Това не бе съгласувано предварително с нас и ти нямаше покана. Март не може да бъде винен, защото твоето самоволие да го проследиш, не го натоварва с вина. Така или иначе не сме тук за да те виним. Тук сме защото, за да ти позволим да останеш трябва да преминеш тест. Повечето от нас смятат, че трябва да те отпратим. Достатъчни са ни проблемите с Памбала. Но има пророчество. Написано е в старата книга, в което се говори за Избраната, в него се какзва, как неканена девойка с изумрудени очи, коси от волен явор и непокорно сърце, призована от Майчиният шепот на Езерото, тайно ще премине скритите порти, докато Пазителя на портата сладко сънува вълшебства. Пророчеството казва, че тази девойка ще носи любов във сърцето си и магия във въображението си и тя малкото цвете от света на човеците ще се изправи сама пред войните на Памбала и с чистото си сърце ще влезне в неравна битка с тях. И пак тази човешка девойка, ще победи Памбала и ще възцари хармония, мир и ще посее мечти и фантазии в новитя земи и човешките въображения. Именно тя, ще избави света от Памбала и ще върне мечтите и въображението у човеците.

И така, Март смята, че ти си Избраната.

- Аз ли ? – възкликна изненадано Есен. Спомни си разговорът на птиците. Те също говориха за пророчеството и за Избраната. Пъзелът се нареждаше, всяка частица си лягаше на местото и карДивната започна да се изяснява. – Греши! Март греши! А- а- аз съм просто едно момиче, като всички останали. Просто едно непослушно замечтано момиче.

- Това не знам – продължи Добродушков. Тестът ще покаже. Не мога да те пусна да продължиш или да се върнеш, докато не преминем тестът. Не се тревожи. Не е страшно. Ако не го преминеш, ще се събудиш в леглото си и отново ще се наслаждаваш на ябълковият цвят пред прозореца си заслушана в песента на птиците, сънувала най – прекрасният и приказен сън.

Нямаше връщане на зад, Върховният Мъдрец беше запрашил пътеките. Есен знаеше, единственият път е тетстът. Каквото и да стане тя нямаше избор.

- Какво ще стане ако го издържа? – попита плахо момичето.

- Тогава ще ти предстои обучение, трудно и дълго овладяване на силите, с които езерото те е надарило. Ако издържиш тестът това ще значи, че си Избраната. Това ще значи, че ти си дъщерята на Езерото и Луната. Господарката на този свят. Дългоочакваната владетелка, така мечтана и така жадувана от всяко живо същество. Тази, която ще ни освободи и ще възцари хармония сред световете на човеците и езерните хора. – Каза Върховният Мъдрец и продължи- Има четири обръча. Във всеки един от тях е скрито по едно изпитание. Ти сама ще трябва да разбереш, какво е изпитанието и сама ще трябва да го преодолееш.

- И така нека Тестът започне сега! – каза Дивна Езерната пазителка, като отново нахлузи качулката на главата си и не даде възможност на Есен, да зададе какъвто и да е нов въпрос.

Есен стоеше онемяла. Струваше и се, че сънува. А може би всичко беше шега, която Март и бе скроил за да и отмъсти за дето го бе проследила. Върховният Мъдрец плесна с ръце и пред девойката се подредиха четири обръча. Първият обръч се завъртя и от него се появи тънка струя прах, който се завихряше около оста си и образуваше стройна фуния. След миг праха изчезна, а в центъра на обръча стоеше вековно дърво.

- Хубава работа - помисли си Есен! - Какво да правя с това дърво? Може би ще трябва да се покача. Може би някъде в короната му е укрита моята загадка. Объркано и невярващо момичето пристъпи плахо към дървото. Стъпваше сякаш в просъница, невярваща, не знаеща, объркана. Понечи да докосне стъблото на дървото с нежната си ръка, когато от кората му се появиха милион малки работливи мравки. Мравките засуетиха край ръката на момичето. Есен се загледа изумена потръпна леко, но си помисли, че може би малките животинки просто пазят домът си. Протегна отново ръка, когато пред очите и мравките с малките си телца бяха изписали „ За да преминеш този обрач таен, в сърцето си страха ще трябва да намериш ти незнаен”. След като Есен прочете думите, мравките отново се засуетиха и изчезнаха в черната земя. Момичето не знаеше какво значи това. Как тя, най – обикновено момиче, което обичаше да слуша песента на птиците и да рисува с пръст в облаците би могла да разкрие загадката и още по – малко да я изпълни? Не, тази задруга грешаха. Март ги е подвел. Не беше тя Избраната. Не можеше да е тя. След като помисли известно време, вече бе сигурна в мислите си. Поуспокои се, пое дълбоко дъх и после бавно го издиша. От дъхът и старият ствол на дървото се разклати и то се издигна над главата и и стремглаво започна да пада на долу. От тази гледка Есен се стресна и изпищя. Невидим обръч повдигна дървото, като огнена мълния през съзнанието и мина дума и Есен я прочете на глас:

-LUMINOS!

Милиарди светкавици удариха дървото и то се изпари във въздуха, погълнато в нищото.

- Тя е – прошепна старецът.

- Още е рано да се каже- прекъсна го младата езерна пазителка.

Вторият обръч заблестя пулсирайки и запплува по въздуха, доближи се до момичето. То все още бе в несвяст от случилото се. Всичко бе така мигновено, че Есен нямаше време дори да мисли. Обръчът се завъртя няколко пъти и от него изкочи сребърна стрелка, която сочеше езерото. Момичето вдигна очи и се загледа в бистрите води. Десетина малки златни рибки чертаеха фигури и игриво подскачаха над вълните. Те плуваха към загадъчна сянка. Есен тръгна към тях, бе пленена от играта на рибите, които светеха като водни светулки и сякаш я водиха към магичната сянка. Момичето ги слеваше без дори да се усети, че стъпва по повърхността на водата, просто механично следваше светлините им.

- Този пръстен ти вземи и тестът продължи! – казаха рибките.

Тя взе пръстена и също така механично се запъти на обратно. Почти до брега, Есен погледна старейшините. Те я гледаха изумено. Момичето се стресна и погледна на долу. Беше се оказало, че стъпва по водата. Стресна се и изведнъж цопна до колене в езерото.

-Тя е – прошепна Сезар.

- Има още време. Ще се разбере – отново промълви Дивна езерната пазителка.

Обръчите отново се завъртяха. Третият кръг засия и заплува по въздуха към Есен. От него се отвори портал, а от портала изкочиха две малки шарени птички.

- Това което тук ти предстои, не можеш да погледнеш с очи. Тук раните на малко тигърче ще трябва да лекуваш ти и силата му възвърни – изчурулика едното птиче.

- За да те допусне тигърчето знай с любов тъй чиста него обладай! – продължи загадката второто.

Птичките леко предържаха Есен за блузката и я поведоха към портала. Едва прекрачила, тя видя малкото тигърче. То силно ръмжеше, съскаше и клатеше заплашително глава. Птичките отлетяха и момичето остана само с малкото зверче. Тя затвори очи и подаде ръката си напред към животинчето. Тигърчето започна леко да я ближе. От ръката на Есен точно в този момент просветна синя светлина, която се насочи към раната на животното. Светлината се завъртя и нарисува спирала над болното място и раната за миг изчезна. Порталът отново се появи и засмука момичето отново към езерото.

- Тя е! – прошепна Март.

- Има още време ... Не бързайте! – отново изрече Дивна пазителката на езерото.

Последният обръч се завъртя и заплува към Есен. От него избухна огън. От огнените му езици се изписаха думи, които гласяха:

„ Пожарът е голям товар, не всеки заене що е плам, но сред пазителите знам ще дойде някой нов, зован Избран. И огъня, искрите и жерта за миг ще покори най- чистата душа”

Есен, се затича спонтанно към езерото, напълни шепите си с езерна вода и посипа огънят с нея. Но вместо да се укроти, огънят се разгоря с нова по- мощна сила. Момичето опита, какво ли не. Започна да ръкомаха, хвърляше пясък върху огнените езици, но нищо не помагаше. Огънят си гореше все така силно разпален, като и в самото начало. Тя приседна върху зеленият мъх и се разплака. От всяка нейна сълза се раждаше водопад, а всеки водопад атакуваше с все по- голяма мощ огънят, който победен от силата на чистото и сърце безпомощно изгасна.

Порталът се затвори и езерото отихна.

- Тя е! – Извика езерната девойка – Избраната дойде! Да празнуваме!

- Казах ли ви ! – рече Март - Казах Ви!

- По - силна е от колкото очаквахме. Повече мощ има в нейното сърце. Езерната дъщеря е тук. Точно както бе записано в пророчеството. – Промълви Добродушков. – Доживяхме! – въздъхна облекчен старецът.

Есен бе омаяна. Тя бе на ръба на силите си и не можеше да събере мислите си. Едвам поемаше дъх, а клепачите и бяха натежали. Тя се отпусна и заспа под черешовият цвят до езерото на мечтите.